Нощен ездач

Дърветата се бяха, кажи-речи, раззеленили, ала през клонака още можеше да се види не само сградата на съда, но и оттатък нея. Разлистеха ли се съвсем обаче, това нямаше да е възможно и тогава над гъстото изумрудено море щеше да стърчи само покривът му и масивната четвъртита тухлена часовникова кула. А това ставаше изведнъж! Известно време след появата на първите пъпки отделните клони се обливаха в неравномерна бледа зеленина, която в светлината на залеза, както беше сега, изглеждаше по-скоро сива, а по най-високите клони, окъпани в последните слънчеви лъчи, и някак златиста. Дни наред през ясно отличаващите се един от друг клони човек можеше да наблюдава съдилището, пейките под дърветата и сградите от другата страна на площада, докато един ден осъмваше и не виждаше вече нищо, или пък за първи път откриваше загубата на обичайната гледка и се чудеше и маеше, като че ли това бе станало ненадейно за една-едничка изминала нощ. Идваше новият сезон!

Мън продължаваше да се взира през прозореца на кантората си в разлистващите се дървета и си мислеше: Нещата са такива, каквито са, но един ден внезапно, при това без да си отделил поглед от тях, рязко се променят. Появи ти се някоя болежка в ребрата, да речем, един нищо и никакъв бодеж, и то толкова познат, че дори не го забелязваш, защото е част от неизменния вътрешен живот, който крепи съществото ти, а ето че не след дълго се оказва не безобидна болежка, ами рак, с други думи — смъртта! Тя кълни у теб подобно на пролетните листи — нежно, кротко и незабележимо, но в мига, когато я откриеш, е вече избуяла, разцъфнала и заличила познатите очертания. И ако не леката болка в ребрата, то някоя подхвърлена дума, невнимателен жест, мимолетно поддаване на суетата, изблик на съжаление или пък някое не обмислено решение ще бъде пъпката, от която листото напира да излезе.

Сви рамене и се изправи. Правилно беше казал доктор Макдоналд: Човек е такъв, какъвто е!

Закрачи из сумрачната вече кантора. Погледът му се спираше на познатите предмети: високите етажерки от орехово дърво с изпочупени стъкла на вратичките, потъналите в прах купчини книги и вестници върху наредените до стената столове и онзи, другият стол, на който беше седяла мисис Тривелиън, кантонерките, картините, ловджийската пушка и карабината, изправени до стената с надянати върху дулата стари пликове, за да не се прашат. Спомни си, че след последния съвместен лов бе донесъл чифтето от Крисчънови. Прекараха един чудесен следобед, техния последен следобед — нямаше вятър и на запад, където слънцето залязваше, небето беше ясно и дълбоко, обагрено в искрящо стоманеносиво, а кучетата ровичкаха в изсъхналия пелин отвъд кедровата горичка. Донесе я на следващата заран, изправи я в ъгъла и й нахлузи един плик. Този ден му се струваше толкова отдавна! С карабината не си бе служил повече от две години. Като се изключи смазването, не беше се докосвал до нея от времето, когато ходи на лов за елени край езерото Рийлфут. Но и тогава не удари нищо. Единствения елен през живота си беше повалил със сачми от едва петнайсет стъпки разстояние. Облегнал се беше на един дъб близо до пътеката, когато животното изникна насреща му и застина за миг неподвижно с високо вдигната глава. Улучи го лесно. През нощта насядаха в колибата край печката с отпуснати колани и бутилка уиски на масата пред тях, затоплени от огъня, ситата храна и алкохола, от уюта на другарството. Сега обаче не можеше да си спомни името на нито един от онези, с които беше тогава. Беше също много отдавна.

Човек е онова, което си спомня, ала всеки път си го спомняш по различен начин. Дълго време не забелязваш как напролет листата нощ подир нощ гъстеят по клоните или как бавно окапват през есента. Но идва ден, когато разликата изведнъж ти се набива в очите и всеки предмет в стаята, макар и до болка познат, ти натяква за нея — и ловджийската пушка в ъгъла, и прочетените книги, и прашните хартии, изпъстрени със собствения ти почерк. Беше писал по тях с някаква цел, а сега нямаше и помен от нея, но написаното си стоеше, макар и избеляващо, защото и то си отиваше, ала надживяло все пак целта, направлявала писалката. На мерника на пушката си за части от секундата бе видял последния пъдпъдък да се издига с бясно пърпорещи криле на фона на лимоненожълтото небе, пръстът му бе натиснал спусъка, птицата се бе спрепнала във въздуха и като камък бе полетяла надолу. Пушката беше все така налице, но незнайният подтик, който онзи подиробед го бе накарал да я вдигне и да натисне спусъка, го нямаше; осъществен, той се бе изчерпал. Необратимо в своята последователност и без възможност да бъде изправено, стореното оставаше, но поривът, желанието и целта ги нямаше. И понякога дори е трудно да се сетиш за тях. Спря се. Дявол да го вземе, какво значение има това, помисли си той. Единственото, което сега имаше за него някакъв смисъл, бе да види доктор Макдоналд свободен. Да, поне това!

И то наистина бе единственото, защото само то му бе останало.