Нощен ездач

Преди пет дни управителният съвет на сдружението беше решил да се започне продажбата. Силс и Мън гласуваха против, но това не помогна. Някои се бяха отчаяли, други имаха прекадено голяма нужда от пари, трети се страхуваха. Обхождайки масата с поглед, Мън се запита колцина от тях са били заплашени с обвинителни актове, за да ги заставят да гласуват? Нали точно затова се използваха доказателствата — за натиск! А после можеха да бъдат използвани и за друго. Изведнъж се запита кога ли ще дойдат да приберат и него: на улицата, посред бял ден, или някоя нощ в хотела?

Силс го подкрепи, ала пак нищо не излезе. След гласуването Мън си тръгна, без да изчака останалите. Това беше краят. Мъжете избягваха да се гледат в очите. Знаеха, че всичко е свършено.

Излезе на улицата и се отправи през площада към затвора. Пуснаха го в килията. Не знаеше как точно да го съобщи на Макдоналд.

— Ама че проклетия! — изруга докторът. — Нали ти казах, че от седене на едно място ставам раздразнителен! Не е нормално мъж да бездейства! Пък и точно по това време на годината кръвта има нужда от раздвижване. Право да ти кажа, радвам се, че процесът започва след няколко дни!

Мън не отговори.

— Раздразнен или не, те като нищо могат да решат да ме задържат и след това! — додаде почти развеселен Макдоналд.

— Не биваше да се предаваш — рече тъжно Мън, без да го поглежда. — Кой те би по главата да се показваш онази нощ? След това, което се случи, нямаше как да не си отидат.

— Дявол да те вземе, Пърс, все това ми опяваш. Откъде можех да знам какво става долу, след като чух стрелбата!? Всичко ми мина през ума, а на тавана нямаше как да го разбера.

— Не биваше да се предаваш — повтори Мън.

— Е, да, ама се предадох! — отвърна троснато доктор Макдоналд. — И ей ме на сега! Дано само не ме задържат прекадено дълго.

— Слушай — рече Мън, като се наведе към него и го погледна, — не знам с какви доказателства разполагат, но съм сигурен, че няма да те осъдят! Уилкинс е свестен човек и много добър адвокат. Не е глупак и ще се погрижи съдебните заседатели да не са единодушни…

— Вярно, бива си го Уилкинс, не отричам! — кимна докторът. — И все пак ми се щеше ти да поемеш защитата ми. Нали те бях помолил?

— Та да ти арестуват адвоката точно насред пледоарията! Не е изключено всеки момент да ме задържат. В мига, когато решат, че разполагат с доказателства, ще ме тикнат на топло. Не се безпокой, Уилкинс ще свърши работа!

— Може би — промърмори оня, отстъпвайки приятелски пред доводите му.

— Те само да те осъдят, пък нали знаеш, че има хора, дето тухла върху тухла няма да оставят от затвора! — закани се Мън, като отново се наведе към него. — При това не са един и двама! Не ще ги спрат ни войници, ни дявол! Не! — тръсна той глава. — Няма да те осъдят, ще се уплашат!

— Може би — изсумтя развеселен докторът.

Направи три необичайно къси за него крачки, но се озова в другия край на килията, където бавно, едва ли не с наслаждение изпъна ръце над главата си.

Мън приседна на ръба на нара. Почувства се омаломощен, като непривикнал с големи височини човек, който, изкачил недотам висок връх, изведнъж усеща, че не му достига въздух, че коленете му прималяват и му се завива свят.

— Ставам раздразнителен — повтори докторът. — Зъбите ми са като тревясали. Все едно покрити с мъх проядени речни камъни. Точно така ги чувствам.

Мън не отговори, загледан в мръсния циментов под. Прищя му се да се изтегне на нара и да се отпусне. Ако го арестуват и тикнат тук, просто ще легне и ще затвори очи. Не виждаше защо да не го направи и щеше да го направи!

— Е? — настоя доктор Макдоналд, все така щръкнал насред килията и вперил очи в него.

Беше без връхна дреха, с разкопчана жилетка, прекалено висок, макар и само по чехли, а светлината от прозореца падаше точно върху едрата му чорлава глава. Стоеше леко повдигнат на пръсти, като боксьор или човек, готвещ се всеки миг да тръгне нанякъде. Колосаните маншети на ризата му блестяха от чистота. Мън ги погледна. Знаеше, че Корделия всяка сутрин му носи чиста риза. Увиваше я в хартия, излизаше от хотела, тръгваше по улицата без да поглежда никого, пресичаше площада и идваше тук. Заставаше в килията и обгръщаше с длани ръката на мъжа си.

— Е? — отново се обади докторът. — Какво ти става?

Мън се облегна и раменете му опряха каменната стена.

— Съветът гласува за продажба — рече той.

По нашата цена ли? — попита оня след секунда мълчание.

— Не — отвърна Мън, вече без да го гледа.

— Огънаха се, значи? — процеди през зъби Макдоналд.

Мън бавно вдигна очи, ала не срещна погледа му. Докторът се бе вторачил през прозореца и лицето му не издаваше нищо.

— Точно така — потвърди Мън. — Огънаха се!

Макдоналд продължаваше да се взира през прозорчето и Мън проследи погледа му. Там се виждаше само едно клонче със златисто обагрени, мъхести, едва-що напъпили листи.

— Предполагам, че просто не ги бива — въздъхна докторът.

— Направих каквото можах — увери го Мън. — Силс също.