Нощен ездач

— Иначе как щяха да се сетят да причакат нашите край Фултъновия разсадник и да заловят Търпин и Мосли ако не са били осведомени? — той сви рамене. Все пак се радвам, че в дранголника лежат ония двамата, а не аз!

— Отказват да ги пуснат под гаранция — отбеляза Мън.

— Тогава бъди сигурен, че пипнат ли ме, няма да се отърва леко! Да, но няма да ме пипнат! Лошото е, че не обичам да стоя затворен. Два дни ми се наложи да остана у дома и вече имам нужда от очистително. Ще гледам обаче да не им се мяркам пред очите, докато не им писне да ме търсят и не се откажат.

— Ако наистина разполагат с улики, скоро няма да им писне.

— На мен също — прекъсна го докторът развеселен. — Поне докато не втръсна на хората с тези мои гостувания!

— Не, няма да им писне — повтори бавно Мън. — Освен ако…

— Ако, какво?

— Освен ако сдружението не се спазари с тях — довърши Мън.

— А то няма да го направи — прекъсна го докторът.

— Или пък не те хванат — доуточни Мън тихо. — Тогава ще ги принудят да сключат сделка, като притиснат теб или някой друг, когото докопат. Мен например.

— Няма да ме хванат просто защото няма да им се дам! — заяви доктор Макдоналд, като се отпусна спокойно на леглото, подпирайки се на лакът, а димът се заизвива от лулата му. Покритите му със засъхнала кал мокри ботуши стояха на пода. Той размърда пръстите на обутите си в дебели вълнени чорапи крака и самодоволно се загледа в тях. — А другото, което недоумявам, е защо Смълин ми се обади и ме предупреди за съдебното нареждане. Та аз да съм го мяркал един-два пъти през живота си! Никога не е чул от мене нещо повече от „добър ден“.

— Да не мислиш, че като съм в съда и съм го виждал, та го познавам? — прекъсна го Мън. — А и едва ли някой може да се похвали с това, защото той изобщо не говори. Присламчи се към някого и само слуша. Нали знаеш, има ги такива — лепнат се за тебе и зъб не обелват.

— Нещастник!

— Такъв е, вярно — съгласи се Мън.

— Да, но не мога да разбера защо ми се обади. Виждам го по-скоро да се умилква около писарушките в съдилището, а на тях им дай само да топлят столовете с дебелите си задници!

— Кой знае, може би просто не е искал да те хванат…

— Господи, да не би да е фермер, та да го интересува!?

— Може пък от глупост да го е сторил — отбеляза Мън.

— Като нищо! — изсмя се докторът и срита юргана, за да изпружи дългите си нозе. — А с това обаждане е рискувал да си загуби службицата!

— Така е — кимна Мън и си помисли: Да, така е, и то след като толкова години е влачил сакатия си крак из града и се е мъчил да пробута на този или онзи я някоя застраховка за живот, я друга — срещу градушка или пожар. Увърташе се около хората в пощата, на гарата или по ъглите, докато набере смелост, за да изхленчи: „Дали не би ви заинтересувала някоя застраховка…“, изчаквайки оня да го среже с едно „Не!“, а вечер се прибираше в къщурката си накрай града. Разправяха, че откакто умряла старата му майка, друг освен него там не бил стъпвал. Прибираше се, запалваше лампата, спускаше всички щори и сядаше на кухненската маса, за да похапне нещо, купено и донесено в книжна кесия. Точно така беше преди да постъпи бог знае как на тази работа в съда. И ето че сега седеше там до късна вечер и слушаше какво си говорят хората. Вече не му се налагаше да събира смелост, за да каже: „Дали не би ви заинтересувала…“. Можеше просто да се мотае насам-натам, да слухти и да не се тревожи за нищо. А излезе такъв глупак, че взе и се обади по телефона!

— При това доста беше изчакал. Още пет минути и щяха да ме спипат! — обясняваше в туй време Макдоналд.

— Да — кимна Мън.

— Че сбърка, сбърка… — продължи докторът.

— Дано само не си загуби службицата! И всичко това заради едното нищо, да му се не види и кретенът макар!

— Кретени колкото щеш — прекъсна го Мън. Да вземем теб например. Ти да ни би да не си кретен? Какво очакваш да спечелиш? Да се криеш, за да откачиш затвора, това ли?

— Или въжето, ако остане на ония мръсници! — врътна глава докторът.

— Всички, или поне повечето от нас, са глупаци — промърмори Мън.

— И глупаци да са, хората пак се различават, защото са замесени от различно тесто! — възрази Макдоналд.

— Ти не можеш да разбереш Смълин, аз пък не мога да разбера теб!

— Я се успокой, то аз, дето се опитвам от години, не съм успял, че ти ли? — отвърна добродушно докторът и се изтегна удобно назад, като прибута възглавницата под гърба си.

— Понякога и аз не мога да разбера себе си — въздъхна Мън.

Доктор Макдоналд изпусна лека струйка дим през ноздрите си. Вдигна очи към схлупения таван, после, сякаш се бе сетил за нещо, погледът му обходи стаята, задържа се върху яркия пламък на лампата, плъзна се по тоалетката, а за миг и по лицето на Мън.

— Човек не може да избяга от себе си — заключи той и се прозина.