Нощен ездач

Известно време мълчаха. След малко докторът свали нозе от леглото и се надигна. Каза, че трябвало да навести един от пациентите си и щял да се върне призори. Както седеше, нахлузи ботушите, после стана, отиде до тоалетката и се погледна в огледалото. Прекара гребен през гъстата си черна коса, прозя се, протегна ръце тъй, че почти опряха ниския таван, докато сам той като че ли изведнъж изпълни стаята, а сянката му на стената заприлича на огромна тромава птица. Сетне се сбогува и излезе.

Мън остана у Камбълови. Изобщо не усети кога се върна докторът, а на заранта се облече колкото се може по-безшумно, за да не го събуди. Легнал на една страна, оня лекичко похъркваше, заровил продълговатата си ръбеста глава във възглавницата и стиснал с огромното си ръчище крака на леглото, сякаш в своята скрита същина, когато случайното размекване и спокойствие изчезнеха, сънят означаваше не покой, а проява на воля и характер.

Мън успя да се измъкне, без да го събуди. Не го видя до нощта, когато войниците отново го потърсиха у Болови.

Спешените кавалеристи се опитаха да обградят къщата и безшумно да стегнат обръча, но кучетата ги надушиха. Залаяха бясно, втурнаха се и гората забуча от далечния им глух вой, който отекваше като ехо в пещера. — Не ще да е на добро — отбеляза Макдоналд и спокойно, ала готов всеки миг да скочи, се приведе напред на стола и събра нозе.

Мън премълча. Ослушваше се. Едно от кучетата се въртеше в кръг, като рязко се стрелваше ту напред ту назад.

— По дяволите! — изруга доктор Макдоналд. — Не оставят човека на мира и туйто! Та от три седмици едва за втори път съм си у дома!

Вратата на другата стая безшумно се отвори и на прага се появи Корделия. Стоеше неподвижно, с ръка все още на дръжката и мълчеше. Насядали около лампата, зад нея се виждаха и останалите, които напрягаха слух за да доловят нещо.

— Може и да не са те — промърмори Мън, но лаят приближаваше, долитайки вече от всички страни.

— Дявол го взел! — процеди докторът и рязко се изправи.

Сега кучетата се връщаха към къщата и се деряха като обезумели.

На вратата зад Корделия се появи и професорът.

— Ела — повика докторът жена си, а тя се приближи и сложи ръка в неговата.

— Спокойно! — прошепна й той.

Кучетата лаеха още по-близо.

— Ако е за мен, вече не мога да се измъкна забеляза Макдоналд. — Къщата е обкръжена.

С изключение на Корделия, която не откъсваше очи от лицето му, останалите мълком се спогледаха.

— Ще опитам да се скрия на тавана — рече той.

Професорът и Порция тръгнаха към вратата.

— Не, седнете си отново на местата! — заповяда докторът, но те продължаваха да стоят, вперили очи в него. — Седнете, както си бяхте! Говорете, правете нещо, а аз ще се кача на тавана и ще издърпам стълбата след себе си — и като отстрани спокойно ръката на Корделия, обърна се и с три скока се озова до вратата.

— А къде е Изабела? — възкликна внезапно Порция.

Останалите мълчаливо се спогледаха.

— Ще отида да я извикам — каза тя и се отправи към вратата.

— Седни си на мястото! — проехтя гласът на професора. — Вече няма време. Прави каквото той ти каза! — Сложи ръка на рамото на Корделия, но почти веднага я дръпна. — Хайде, седни ей там! — повтори той и малко непохватно, поради бинтовете, взе да подръпва брадата си.

Едно от кучетата се дереше вече на самата веранда. По вратата се посипаха удари.

Жените бяха влезли в другата стая.

— Ти седи! — заповяда професорът на Мън и бавно се отправи към коридора.

Мън предпазливо се отпусна назад в стола си.

В антрето някой говореше. Разпозна гласа на професора.

— Добър вечер. С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошли сме за доктор Макдоналд — отвърна някои. — Къде е той?

— Заповядайте, господа — разнесе се отново гласът на Бол, — но се опасявам, че не мога да ви помогна. Няма го.

— Безсмислено е да отричате! — сряза го гласът. — Предупредиха ни, че е тук!

С неимоверно усилие на волята Мън едва успя да потисне желанието си да скочи от стола.

— Няма откъде да се измъкне! — продължи гласът. — Навсякъде е завардено.

Вратата откъм коридора широко се отвори и в рамката й застана някакъв униформен. Зад него надничаха и други.

Мън ги погледна и си помисли: Сега мога да се намеся. Какво по-нормално от това? Изправи се и се взря в униформения.

— Добре — подхвърли през рамо оня към професора. — Ще претърсим къщата. Щом така искате! — и влезе в стаята. — Вие пък кой сте?

— Казвам се Мън — отвърна той и гласът му прозвуча учудващо естествено и спокойно.

— Какво правите тук?

— Имате ли нареждане за мен?

— Не — отвърна оня.

— Много добре тогава, значи това не ви засяга!

— Скоро ще ни засегне — някакъв набит мъжага със сипаничаво лице се приближи до офицера и кимна към Мън. — Вие сте Пърси Мън, знам ви. И вие сте от тях. За вас също ще дойде нареждане.

— Предполагам, че сте помощник-шериф? — попита Мън и го изгледа.

— Да — потвърди оня.

— В такъв случай се радвам, че помощник-шерифите в Хънтърска околия са същите нехранимайковци като нашите в Бардствил — заяви равнодушно Пърси Мън.

— Ще ви… — и здравенякът вдигна пестник и пристъпи към него.