Нощен ездач

— Спаси ме само обаждането на този Лу Смълин обясни докторът. На косъм бях да ме спипат и нямах минута за губене. Зазоряваше се, но пак беше тъмно, а и предишния ден преваля, та все още беше облачно и като че ли отново на дъжд го караше. Това беше също добре дошло. Тъкмо се бях прибрал от обиколката си и се сушах на огъня, когато телефонът иззвъня. Виола го вдигна и каза, че мен търсели. Обади се същият този Смълин и почти шепнешком рече: „Аз съм, Смълин, Смълин от съда. Има заповед за арестуването ви и войниците тръгнаха към вас. Доста време мина, откакто излязоха.“ Затвори преди още да проумея за какво става дума. Порция и жена ми вече бяха станали. Казах им да не се тревожат и им обясних, че войниците са тръгнали насам, за да ме арестуват, та затова трябва да взема коня и да изчезна през задната порта към стария път, по който свличат дървени трупи. Благодарен съм и на тях двете, че не се сащисаха. Зъб не обелиха! Корделия само пребледня, вкопчи се с една ръка в облегалката на стола и промълви: „Добре, ще дойда с теб в конюшнята, докато оседлаеш.“ Порция обаче се възпротиви. Нямало да стане така, рече, защото ако ония имали малко мозък в главата щели да завардят точно отзад. „Но и отпред — уверих я аз, — тъй че ще рискувам!“ Не ми отговори, а просто погледна през прозореца. Сетне се обърна към Виола и все едно че й нареждаше да свърши някоя домакинска работа, защото в тази къща тя командва, каза: „Донеси ми аптечката с бинтовете!“ Онази зяпна от почуда, а като си помисля сега, и моето чене трябва да е виснало. Порция обаче не спря дотук. „Няма време за губене!“ — рече тя и Виола хукна. После продължи: „Корделия, тичай в конюшнята и оседлай коня на татко!“ Предложих аз да го оседлая и не коня на професора, а моя, защото онази стара сива кранта така е нашишкавяла, че едва пъпли.

Но тя ме хвана за ръката и повторно се обърна към Корделия: „Прави каквото ти казвам!“, а на мен нареди: „Сваляй бързо палтото!“ Слушай, рекох, кого ще арестуват, теб или мен? Отивам да оседлая коня, но тя настоя: „Събличай палтото, Хю, защото сега ще ти превържем ръцете.“ Мен обаче като ме напуши един смях! Честна дума! А те ме бинтоваха досущ като професора облякоха ми един от старите му сюртуци — добре че и двамата сме малко върлинести и мършави, — а на главата ми нахлупиха някаква негова шапка с наушници. После отидохме в конюшнята, където Корделия вече беше оседлала коня. Метнах се аз на седлото, а Порция ме наставлява: „Вдигни яката и дръж ръцете си като татко, когато язди и си мисли за нещо! Така няма да забележат, че си без брада.“ Срещнах ги малко по-надолу по пътя, че не бяха и много далеч — пет-шестима войници и двама-трима помощник-шерифи, струва ми се. Вдигнах ръка, както прави професорът, когато срещне някого и се замолих богу да накара тези мръсници да видят бинтовете. И те наистина ги видяха. Един от помощник-шерифите поздрави: „Добър вечер, професор Бол“, а аз ги подминах така забол брадичка в гърдите си, та чак ченето ме заболя — същински професор, потънал в размисъл!

— Отидох у Камбълови и там преспах. Щяха да умрат от смях, когато разбраха, че съм аз. Ала добре, че Порция се сети, защото нямаше да се измъкна по задния път и той беше заварден. Ония, дето ги срещнах, ще да са били по-малко и от половината, защото забелязах, че другите се бяха отклонили и пръснали наоколо. Сигурен съм, че щяха да ме спипат! На Порция трябва да се благодарим. Голяма хитруша е!

— Да, хитруша е — съгласи се Мън.

— Все пак мисля, че за известно време не трябва да им се мяркам пред очите — продължи докторът, — както и правя повече от десет дни. Отсядам при различни хора — най-вече у Камбълови, Доналдсънови и Нелсънови, но никога не се задържам на едно място две поредни нощи. Нощи ли. Какви ти нощи, та аз спя най-вече денем, защото вечер до никое време се грижа за пациентите си. Ще речеш, достатъчно е да превали, колкото да разкаля пътищата или човек да се насади като мен, и всички в тази проклета околия се разболяват и надават вой да ги лекувам! Корделия и сестрите й записват повикванията и после ми ги предават…

— Ако не внимаваш, ще те хванат — рече Мън примирено. — Ще вземат да те примамят с някое лъжливо повикване.

— Я да се престори някой на болен, за да ме спипат, та да видиш тогава как другиму ще прилошее! — озъби се докторът. — Тъй ще го накълцам, че и господ няма да може да му помогне, освен ако не е измислил нов метод за слепване на човешки карантии. Ще го разглобя на чаркове като часовник! — изглеждаше доволен от себе си и се усмихваше. След малко, вече сериозен, добави: — Не мога обаче да си обясня как така изведнъж им хрумна точно мен да погнат. Сума ти време се мотаят и изведнъж — хоп, решават да ме задържат!

— Ще ти кажа — отвърна Мън. — Смятат, че имат доказателство, на което съдът ще хване вяра. Не знам какво е то, но според мен е така. Надяват се, че уликите им са неоспорими.

— Някой може да им е подшушнал нещо.

— Сигурно.