Нощен ездач

И вярно, докторът не се промени. На съвещанията на десетниците и командирите или на събранията на дружините в някой празен хамбар или изоставена къща, когато прозорците се затваряха, а фитилът на единствената лампа се скъсяваше и мъжете се ослушваха да доловят предупредителния сигнал от постовете на пътя или в гората, той пак се навеждаше непринудено към тях и им говореше спокойно и поверително. Така, както би говорил на жена, чийто съпруг или дете са болни, помисли си веднъж Мън. Хората постепенно се отпускаха и се заслушваха в него; когато пък те заговореха, гласовете им някак се успокояваха и напрежението, сковаващо телата им, изчезваше. Не се промени дори и след нощта, когато войската се опита да прекъсне едно събрание и щеше да успее, ако не бяха постовете. Неколцина като Силс и Бърдън го увещаваха да не се събират повече, докато положението не се успокои. „Не, сега му е времето!“, отвърна той, сякаш съобщаваше, че е време за вечеря или пък да се заключи вратата. На следващото събрание изтръска лулата си и отбеляза: „Е, господа, почти ни разпердушиниха, а струва ми се, всички знаем защо.“ И, кажи-речи развеселен, огледа едно по едно лицата около себе си. След малко, като че ли току-що се бе сетил, добави: „Защото някой се е изтървал. Просто се е изтървал, а сега… — той се поколеба, а мъжете крадешком се спогледаха — трябва да го открием кои е, иначе той може пак да се изтърве“. И като се усмихна, мушна ръце в джобовете си.

Един-единствен път Мън забеляза известна промяна у него. Беше ветровито неделно утро. Някакъв човек живеещ малко по-надолу от Болови, приближи портата, слезе от коня и тръгна към къщата. Докато го наблюдаваше да се тътри нагоре по хълма, докторът отбеляза разсеяно:

— Ей го Парсънс. За какво ли се е домъкнал?

Парсънс дойде, за да му предаде, че Силс се мъчел да се свърже с тях по телефона, но линията била прекъсната. Докато идвал насам, забелязал, че едно каучуково дърво е паднало на пътя, като е скъсало жиците. Достатъчно било да го погледне човек, за да разбере, че такова нещо отдавна можело да се случи, защото било прогнило. Ала според Силс доктор Маклоналд трябвало да знае, че предната нощ някаква банда отвлякла Елкинс от Бардсвил и го пребила с камшик. Същите тия блъскали по вратата и го предупреждавали да излезе, защото иначе щели да взривят къщата, и той от страх за жена си и децата взел, че излязъл. Те обаче го пребили, сетне извели семейството му и вдигнали къщата във въздуха. Тъй или иначе засегнато било само едното крило обясни Парсънс. Никой не можел да каже защо са го сторили.

— Не е важно защо! — прекъсна го доктор Макдоналд, след което стана от стола и се приближи до огнището.

— Някой подметна, че, било задето Елкинс не отпратил негрите си — продължи оня. — Други пък разправят, че му взели здравето, защото не станал член на сдружението. Били много пияни и плещели каквото им дойде на устата.

— Не е важно защо! — повтори докторът, а продълговатото му лице побеля от напиращия у него гняв. — А кой! Бога ми, само да го разбера!

— Елкинс и без туй беше против сдружението — отбеляза Парсънс, сякаш за да го омилостиви.

Макдоналд рязко се обърна към него.

— Не ме интересува, ако ще да е бил президент на компанията „Алта“! Нито пък дали е с нас или против нас! Ако злосторниците са хора от сдружението то те са го направили без някой да ги е упълномощил! А ако не са… — той се поколеба, а пръстите му започнаха да се свиват и разпускат около лулата.

— Не са от нашите — намеси се професор Бол.

Лулата в ръцете на доктора изпука. Той я запрати в огъня, обърна се и без дума да каже, излезе от стаята. Нашите, помисли си Мън. И попита.

— А кои са нашите?