Нощен ездач

— Пари! — повтори докторът. — Разбира се! Но само толкова, колкото да не умрат от глад! Не повече! В момента сме затруднени, а колкото и невероятно да ти се струва, когато човек е затруднен, се задоволява и с малко. Веднъж изкарах цели шест седмици с шепа пърлено жито на ден, като от време на време се облажавах с някой див заек или кокошка, стига да можех да ги уловя, разбира се като имаш предвид, че не се задържах на едно място. Бързах! — добави той сякаш между другото и поверително му се усмихна. — В Мексико беше!

— Този път няма да издеяним само на пърлено жито.

Хората са затънали в дългове до шия — заяви Мън.

— Знам, но рече ли някой да им посегне на ипотеките или пък да ги изгони от къщите им, тогава да видиш какво става! Напоследък единственото, за което се моля, когато професорът ме свали на колене, е тези мръсници да им отнемат ипотеките! — Той присви очи и разсече въздуха с незапалената си лула. — О, боже, достатъчно е да посегнат и на нас, само това ни трябва! Да видиш тогава какво се казва озверял народ!

— Вече посегнаха на сенатора Толивър — уведоми го Мън. — Живеел в кабинета си в имението и те го изхвърлили. А той все още има влияние и след като него са изхвърлили, какво остава за другите!

— Използваха го колкото можаха и вече не им трябва. Бита карта е той, слушай какво ти казвам! Затова никой не го е еня. Да не би случайно теб да те е грижа.

— Да ме е грижа ли? — повтори Мън. Не, ни най-малко!

— Бяхте много близки, а сега, след като и ти не даваш пет пари за него, да не говорим за другите!

— Изобщо не ме интересува! — отсече Мън и си спомни стърчащия на товарната площадка на гарата сенатор, който, изпълнен с подозрение и отчаян, се тресеше от раболепен страх пред тълпата, както и бледото му, спаружено лице на фона на ярката дневна светлина. — А мисля, че и никой друг не го интересува.

— Е, бог ми е свидетел, че поне с мен е така! А явно и с другите и точно заради това му видяха сметката. Но я да посегнат на някой нещастник с парче земица, дето за нищо не я бива, тогава да видиш дали няма да ни интересува! Те само да започнат, пук ти стой, та гледай!

— Така е — процеди през зъби Мън.

— Ала те са хитри — продължи докторът. — И точно затова няма да го направят. Не дай боже да се разпадне сдружението, защото тогава до един ще се превърнем в слуги на Търговската банка и „Алта“! Ето затова трябва да го опазим! Компаниите няма да изкарат дълго без тютюн. Пък и не могат да държат войската до безкрай. Щом строят складове, трябва нещо да складират в тях.

— Та ние не държим и половината от реколтата! — възрази Мън.

— Да, но тютюнът расте в разсадници, нали? — отвърна оня.

Мън го погледна и рече:

— Правили сме го вече, колко му е пак да го направим — усмихна се докторът и конските му зъби лъснаха.

Такъв си беше той. Подсмихваше се с непринудената блага усмивка на човек, който възприема нещата от позицията на сигурността в собствения си потаен свят. И понеже беше сигурен в него, сигурен беше и във всичко, което вършеше в света на останалите. Вдигне бавно, едва ли не мързеливо ръка, за да изтръска лулата или да прегърне жена си през рамо, а от възкъсия ръкав на палтото виждаш, как под загорялата кожа на китките сухожилията се плъзват мощно, но плавно като бутала в смазка и разбираш, че тази тромавост е привидна. Друг път се метне небрежно на седлото и обръщайки се, придърпа сякаш случайно юздите, а неспокойното животно застине като вкопано. Шепа пърлено жито, беше казал той. С това се прехранвал в Мексико, а и не се задържал на едно място. Но Пърси Мън съзнаваше, че не житото го е крепяло, а нещо друго — вътрешната му сила.

Мън разбираше, че доктор Макдоналд е прав. С малко късмет и повече хора като него щяха да успеят! Запита се доколко самият той прилича на доктора. Сигурен беше, че може да издържи на много неща. Вече бе преживял достатъчно. Остана му единствено сдружението. Не мислеше за друго, освен за това дали ще успеят, или ще загубят, и рядко си задаваше въпроса какво го очаква после. Сега, ако изобщо съм нещо, то аз съм сдружението, мислеше си той. Ако то, разбира се, представлява нещо! А дори и сдружението да отидеше по дяволите, дори всичко да отидеше по дяволите, доктор Макдоналд без съмнение щеше да си остане същият.