Нощен ездач

— Да, но напоследък онази, дето старецът я иска от нашия бог, е доста специална. Повече по моя вкус, отколкото по неговия. По-рано и в сутрешната, и във вечерната молитва се занимавахме с главите, посветени на любовта и състраданието, но от известно време насам е взел да моли всевишния да се намеси направо и да посече амонитите12, и сега и сутрин, и вечер ни чете текстове, дето карат кръвта ти да кипне. Като този заранта например, за коня и за ездача.

Мън се изплю и се загледа надолу в сухия, потъмнял от храчката му дъбов лист.

— Аз лично нямам нищо против — рече той. — Напоследък в Бардсвил и Морганстаун се навъдиха прекалено много коне и ездачи. И на драго сърце бих изтъркал някой килим с коленете си, ако смятах, че това ще помогне.

— От известно време непрекъснато говори за последната разплата — продължи докторът. — В устата му е все първата книга на Светото писание.

Зад тях се отвори врата. Мън се обърна. Беше излязла Корделия Макдоналд.

— Ако все още не сте умрели от глад, след няколко минути закуската ще е готова — рече тя.

— Умрели? — повтори докторът и радостно се усмихна, докато я гледаше. — Точно това е думата — умрели сме!

Тя се приближи, застана до мъжа си и положи нежно ръка върху лакътя му.

Мън наблюдаваше лицето на Корделия, вперила поглед в своя съпруг, който я беше прегърнал през рамо и се усмихваше самоуверено и доволно. Изненада се: беше жена, която той познаваше твърде бегло и почти не забелязваше, жена, която винаги му се бе струвала доста простовата — а ето че сега този поглед го прободе като нож и го застави рязко да извърне очи.

Винаги, когато я срещнеше по бардсвилските улици, си мислеше, че е най-обикновена женица или поне, че не е нищо особено. Било сама или с някоя от сестрите си, Корделия не бе от хората, които човек забелязва. Тя и сестрите й — а в своите черни или сиви рокли, закопчани догоре с дълга строга върволица малки копчета, те до една си приличаха — се движеха тъй незабележимо по улицата, заболи очи в паважа или нейде пред себе си, че само от време на време някой се сещаше да подхвърли: „Ей ги щерките на Бол, на стария професор Бол.“ Или пък: „Сума книги е прочел тоя, ти мене слушай! Изял е от кора до кора и Светото писание, и древните езици, че и Шекспир, абе каквото ти наум дойде! А Шекспир наизуст го знае. И дъщерите си е кръстил с имена от пиесите му.“

— Да, така е — беше се обърнал професорът към Мън след закуска в оня ден, когато за първи път ги беше посетил, — кръстил съм ги с имена на героини от Шекспировите пиеси. И петте — Порция, Виола, Корделия, Пердита и Изабела. Все имена благородни, с които една жена може само да се гордее. Точно това и казах на съпругата си, когато ни се роди първата. За една жена няма по-благородно име от Порция! А тя искаше да я кръсти Мери Лий, на майка си. Аз обаче изтъкнах всички преимущества, които би имало едно момиче с име Порция. То е нещо, което поражда възвишени стремежи и донейде подпомага израстването на добрия християнин. Тя рече, че и майка й била християнка, но човек не може да очаква от една творяща в малка околия и при това несъвършена природа да се мери с безсмъртния бард. Съгласи се, че не била обмисляла въпроса откъм тази му страна и така кръстихме бебето Порция. И досега не сме съжалявали. А и на всички, които се появиха след нея, дадохме все такива благородни имена. Най-малката пък, Изабела, вече почти бяхме решили да я кръстим Дездемона, когато в последния момент се отказахме. Дездемона е безспорно чудесно име, а и мнозина са били кръщавани с какви ли не други, далеч по-неблагозвучни имена. Ние обаче се отказахме от него. Придума ме жена ми. Лежеше в леглото — тя всъщност тъй и не се възстанови след раждането на последната ни дъщеря и животът бавно гаснеше в нея, докато господ не реши най-сетне да си я прибере. Та лежеше си тя в леглото, а аз взех книгата и по-напред й прочетох написаното от Шекспир, та сетне заедно да решим. Тогава тя ми обърна внимание на нещо, което ме накара да се подчиня на нейната проницателност. А не пишело ли в книгата — тъй рече, че мъжът, с когото Дездемона забягнала, бил чернокож? Да, отвърнах, може и така да се каже, ала е бил джентълмен с чудесен характер, макар и склонен към прибързани действия, и при това е повече за окайване, отколкото за порицание. А тя ме попита смятам ли, че е редно да кръщаваме бебето с името на жена, която е била свързана с цветнокож, макар и не точно негър? И аз се съгласих с нея. Рекох, че несъмнено трябва да щадим и най-болезнената чувствителност. Тогава кръстихме новороденото Изабела.