Нощен ездач

След като засити глада си, потегли обратно към града. Нямаше какво да прави вече в чифлика, пък и му предстоеше дело. Когато влезе в кантората, секретарката му предаде веднага да се обади у Крисчънови, защото цяла заран звънели. Реши, че Бил иска да разбере нещо повече за пожара. Трудно хвана линия, а когато най-сетне се свърза, трябваше дълго да чака, докато готвачката извика някого на телефона. Обади се Лусил. Съобщи му, че баща й е получил удар и тя вече се опасява за най-лошото. Гласът, който долиташе от притиснатата до ухото му черна фуния, беше далечен и някак чужд.

Но Крисчън не умря, или поне не веднага. Неподвижен като пън, той лежеше подпрян на високата, украсена с дърворезба табла на леглото и не се чуваше никакъв друг звук освен сухото хриптене на мъчителното му пресекливо дишане. Покритото му с петна лице бе застинало в болезнено учудване, а очите му гледаха втренчено.

Мън не можа да влезе при него. След онази нощ, когато го бе оставил насред стълбището бос и с натъпкана в панталона нощница, той така и не го видя повече.

Когато на следващата заран отиде у тях, Лусил го посрещна в антрето. Лицето й бе тебеширенобяло, а сините и очи — потъмнели и хлътнали.

— Как е той? — попита Мън.

С разпиляна върху лицето коса, тя го гледаше, сякаш лишена от дар слово.

— Как е? — повтори той.

— Беше ужасно! — промълви тя със сподавен шепот, които му се стори също тъй бездушен, хладен и чужд като гласа по телефона.

— Може ли да го видя? — настоя Мън и без да откъсва очи от нея, направи крачка към стълбището.

Тя продължи да го гледа, а дясната й ръка като че ли от само себе си се стрелна към него. Пръстите и се впиха в ръкава му и го усукаха.

— Не! Недей! — възпря го Лусил и още по-яростно се вкопчи в ръкава му. — Беше ужасно!

В крайна сметка успя да му каже, че се били скарали. Баща й я заварил в стаята му. Влязъл там, докато тя продължавала да стои, без сама да знае защо, може би просто за да го види през прозореца как потегля, и той я заварил. Не можа да се сети какво точно й беше казал, защото всичко станало много бързо, ала помнеше изражението на лицето му. Когато го видяла, изпищяла, а на него очите му сякаш изхвръкнали. Зинал като човек, който иска да извика, но от устата му звук не излязъл. „Не, не съм ти собственост! — изкрещяла тя. — Не съм ничия собственост!“

Когато сега повтори тези думи, изплашените и, сухи само допреди миг очи се напълниха със сълзи. И докато пръстите й продължаваха да усукват ръкава на дрехата му, добави:

— Казах му го! Казах му го! Защото така го чувствам, Пърс! Мисля, че разбираш що за човек съм!

Мън се опита да я прегърне, но тя рязко се отдръпна.

Същата нощ, седнал в хотелската стая точно под самотно висящата електрическа крушка, равнодушно осветяваща вехтия килим под краката му, тоалетката с безучастно лъщящото огледало и леглото, Мън написа писмо на Мей, в което я уверяваше, че при така стеклите се обстоятелства най-добре, според него, би било да се разведат, като добави, че тя безспорно ще се съгласи с това.

Глава тринайсета

Мън се взираше в окъпаните от бледата слънчева светлина широки дъски на пода. Гласът на професор Бол отново отекна:

— … Да възпея Господа, защото се славно прослави, коня и ездача му хвърли в морето. Господ е моя сила и моя слава. Той ми стана спасение. Той е мой Бог и ще Го прославя; Бог на баща ми и ще Го превъзнеса. Господ е силен воин. Йехова му е името. Колесниците на фараона и войската му…10

Библията той държеше в лявата ръка, а с показалеца на дясната следеше редовете, като спираше в края на всеки стих, след което продължаваше нататък. Без да откъсва поглед от страницата, професорът от време на време примижаваше зад очилата, но пръстът му все така неотлъчно следваше редовете едновременно с произнасяните слова, докато гласът се извисяваше, все по-властен и по-възторжен:

— … Трепет обзе моавитските главатари, паднаха в униние всички ханаански жители. Нека нападне върху им страх и ужас; от силата на Твоята мишца да онемеят като камък, докле премине Твоят народ, Господи, докле премине тоя народ, който Ти си придобил…11