Нощен ездач

— Опитаха се да ме заставят да прогоня негрите, дето работят при мен — обясни той. — Аз обаче не ги послушах и ето че ми запалиха къщата.

— Да дойда ли с теб?

— Не — отвърна Мън. — Нито ти, нито аз можем да направим нещо! Но — и той за миг вдигна очи от връзките на обущата си — само да разбера кой го е направил и тогава… — Гласът му заглъхна. Най-сетне се справи с връзките на обущата си.

— То аз да разбера, че да видиш какво става!

Крисчън го съпроводи до средата на стълбището.

— Нали ще заключиш след мен? — попита високо Мън.

Това щеше да даде възможност на Лусил да се прибере в стаята си.

— Не — завъртя глава Крисчън, — няма нужда.

Докато препускаше, Мън се проклинаше, задето сглупи и не прие предложението на Крисчън да го придружи. Така и за Лусил щеше да е по-лесно. Но знае ли човек? Представи си, че баща й решеше да отиде в стаята й, за да я предупреди, че излиза! Тогава се сети, че би могъл да го помоли да му оседлае кобилата. Това би свършило работа! От друга страна обаче Крисчън сега сигурно щеше пак да си легне и всичко щеше да е наред.

Почти се бе развиделило, когато стигна дома си. Пламъците отдавна се бяха укротили, но камарата димящи греди тук-там все още припламваше. Най-близкият до къщата кедър също бе изгорял и от него беше останал само един овъглен дънер, от който право нагоре се точеше струйка дим. В единия край на моравата стърчаха група негри, които безпомощно съзерцаваха тлеещите главни. В срещуположния край двама души държаха юздите на няколко оседлани коня, а до самото пепелище се суетяха още неколцина. От кавалеристите бяха. Натовареният да се занимае със случая лейтенант му се представи. Прентис се казвал, поясни той, и просто искал да разбере дали мистър Мън случайно не подозира някого, отправяни ли са му досега заплахи или нещо от този род. Мън отвърна, че не е бил заплашван и че по всяка вероятност пожарът е избухнал случайно. Лейтенантът обаче заяви, че едва ли е така и че това навярно е дело на нощните ездачи, защото един от негрите мярнал трима-четирима конници да профучават през моравата.

— Нищо не мога да ви кажа — сви рамене Мън.

Един по един негрите започнаха да се разотиват.

След като премина първоначалната възбуда, на децата им се доспа и станаха кисели. Едно даже се разциври. Мън погледна жалкото имущество, което негрите бяха успели да спасят — малко мебели от долния етаж, канапето, един-два стола и една картина. Казаха, че когато първият от тях се събудил от лая на кучето, видял огънят вече да бълва от прозорците на горния етаж.

Значителна част от постройката все още се държеше. Стените, оформящи ъгъла, където по-рано се намираше спалнята, бяха почти непокътнати. Оглеждайки ги, Мън си спомни разсеяно как сам той, а и всички онези преди него толкова време бяха спали в тази стая, защитени от времето, от нощта, от всичко навън. До вчера стените й бяха заключвали цял един малък свят, но сега този свят вече го нямаше. Беше пуснат на воля, погълнат от околния въздух, разпилян сред пламъците и дима. Не изпита дори огорчение. След като това вече беше факт, след като всичко бе свършило, то му се стори като нещо случило се много отдавна, като нещо, с което отколе беше свикнал. Преди да види как изтлялата вече дървения се рони на сиви пепеляви люспи и последните, наподобяващи проскубани кичури пламъци подскачат нагоре, за да се кротнат отново, никога не се бе замислял доколко бяха изтънели нишките, свързващи го със собствения му живот и с този на другите, които бяха обитавали преди него същия дом.

Лейтенантчето приближи.

— Лоша работа, а? Да си загубите къщата… — подхвърли то и замислено се вторачи в руините. — Личи си, че е била хубава — помълча, после попита: — Тук ли сте роден?

— Да — кимна Мън.

— Ама че мръсници! Да запалят къщата на човека!

— Такива са.

— Съжалявам, че не дойдохме навреме, та да я спасим!

— Благодаря — поклати глава Мън.

— Е, време е да тръгваме — рече оня и му подаде ръка. — Довиждане.

Мън се сбогува с него и едва сега забеляза лицето му. Стори му се познато.

— Довиждане — отвърна той.

Войниците се метнаха на конете и препуснаха през моравата. Мън ги проследи с поглед. Не, лейтенантът греши, помисли си той. Не му беше мъчно. Не изпитваше никаква мъка, ала така и не намери дума, за да изрази онова, което чувстваше.

Запъти се към колибата на стария Мак и приседна на стъпалото отпред, докато жена му приготви нещо за закуска. След малко тя го повика и сложи пред него три яйца, запържени с малко рибица, парче царевичен кейк и чаша кафе. Мън яде с апетит. Докато дъвчеше, си спомни, че лейтенантчето му беше заприличало на някого. Май донякъде напомняше на Бентън Тод. Да, точно така!