Нощен ездач

Но въпреки че отначало избягваше този поглед, Мън бързо свикна сам да го търси и да дебне Корделия в очакване. Озаряваше очите й рядко, за мигновение само, но той знаеше, че рано или късно отново ще се появи. При всеки удобен случай навестяваше Болови. Нямаше почти никаква работа из фермата, а и след опожаряването на дома можеше да спи единствено в плевнята, където бе пренесъл една кушетка и стар умивалник. А и вече нямаше желание да се захваща с каквото и да било. Отблъскваха го не толкова ветровитата открита плевня, твърдата постеля или гледката на разрушените, почернели тухлени зидове. Самото поле, което сякаш се отдръпваше от него, провлачените гласове на негрите, уведомяващи го за разсадите, добитъка и оградата, и мълчанието им му действаха като укор. Когато беше там, изпитваше усещането, че животът му е безцелен, а всяко усилие — напразно. Все по-често започна да му минава през ум, че ако земята възвърне цената си, може и да продаде чифлика. Ще продаде всичко и ще се махне! Ала не и преди да види какъв ще бъде краят на цялата тази работа.

Сега ходеше у Болови така, както навремето у Крисчънови. Но разлика имаше. У Крисчънови като че ли се бе сраснал с тамошния живот, с едва доловимите нощни шумове, с глухия лай на кучетата, с проскърцването на гредите и смътно очертаващата се бяла врата, която се отваряше и в рамката й с пръст на устните заставаше шепнещата Лусил Крисчън. Това бе живот, независим от останалия свят, объркан, безумен, трескав и безпътен, но истински и само негов. У Болови обаче като че ли не живееше, а просто трезво и с разбиране наблюдаваше живота на околните.

Животът у Крисчънови си беше отишъл безвъзвратно. Знаеше го със сигурност. От момента, в който онази сутрин след пожара чу гласа на Лусил по телефона, много добре съзнаваше, че той е свършил, макар и да не искаше да го признае. Няколко дни след като Крисчън получи удар, отиде да я навести. Вечеряха мълчаливо в трапезарията, докато лампата на масата помежду им пръскаше оскъдна светлина, а големите им властни черни сенки пълзяха по стените. На няколко пъти, като че ли случайно, погледите им се срещнаха — мимолетни и празни. Останаха да седят на масата все така мълчаливо и след като готвачката изнесе чиниите и дрънченето в килера и кухнята затихна. Накрая, докато очите му шареха по покривката, а сетне и по изпъстрената със сенки стена зад нея, той я помоли да се омъжи за него. Когато пожелае.

— О, Пърс, Пърс! Защо трябва да говориш за това, след като вече няма никакво значение? — извика тя.

— Има! — настоя той, срещнал най-сетне погледа й.

— Не, няма!

— Човек трябва да живее заради нещо — продължи той, втренчил поглед през кръга светлина в това почти непознато лице, тъй както човек се взира в далечина. — Нещо, към което вечно да се стреми. Посока някаква…

— В момента още нищо не знаем — поклати глава тя. — Нищо не можем да сторим. Нищо!

В последвалата тишина, защото той не й отговори, при все че продължаваше да се взира в лицето отвъд локвата светлина, тя прошепна с тих и някак далечен глас:

— Нищо не чувствам. Нищичко!

Остана у тях и я чака да дойде при него. Взираше се във вратата, надявайки се мандалото тихо да се вдигне, но то не помръдна. Стоя дълго, опрял чело в гладката студена повърхност на боядисаните дъски, терзан от яростно и отчаяно желание. И точно тогава до ушите му долетя някакъв повтарящ се, едва доловим звук, нечий мъчителен и дрезгав хрип. Стори му се, че идва иззад стената вдясно. И изведнъж разбра: дишаше Крисчън!

В края на следващата седмица отново отиде у тях и през нощта Лусил дойде в стаята му. Застана на вратата както по-рано, затвори я и пак както по-рано сложи пръст на устните си. Този жест, който при сегашните обстоятелства беше напълно излишен и му се стори като подигравка, го убеди много по-красноречиво от думите й колко е празна тя и колко произволни, машинални и безсмислени са постъпките й. Въпреки откритието си почувства я такава, каквато беше и преди. Ала само за миг. Лежеше в обятията му и се преструваше, че трепери от студ. Сякаш предишното й закачливо зъзнене, когато с тракащи зъби мълвеше: „Стопли ми краката, че заради теб ще хвана пневмония!“, се бе оказало глупава и зловеща пародия на сегашното, вече неподправено.

Опита се да я успокои. Увери я, че я обича и винаги ще я обича. Накрая тя му се отдаде.

— Опитах, Пърс! Опитах, но няма смисъл! — промълви Лусил след това.

Той не отговори.

— Не можем да останем заедно. Поне не за дълго време, а може би и никога вече!

— Обичам те — прошепна той и си помисли: Любов ли? Думата изтропа в съзнанието му като грахово зърно в изсъхнала шушулка.

— Не ти, аз съм си виновна, че съм такава!

— Обичам те.

— Не можем да бъдем заедно. Ужасно е, сили нямам вече! — изохка тя.