Нощен ездач

Когато хората виждаха на улицата сестрите Бол, казваха, че можеш да ги различиш само ако ги погледнеш отблизо. Но те са различни, реши за себе си Мън, даже много различни, въпреки измамната прилика и еднаквата походка. Порция, най-възрастната, беше вече вдовица. Освен присъщите на сестрите пасивност и строгост, у нея прозираше и някаква тъга, но тъга, подчинена на волята, белязала я със строги бръчки около устата. А в моменти, когато мислеше, че никой не я гледа, към тъгата се прибавяше и едва забележимо, но лъчезарно-трепетно очакване. Тя бе най-обикновената от всички. Доктор Макдоналд довери на Мън, че от време на време твърдяла, щото в края на житейския й път всичко щяло да засияе в светлина. В същото време Порция въртеше къщата и наставляваше сестрите си. На кръста й висеше връзка тежки ключове за шкафовете, килерите с провизии и сушилните и от петте най-често оставаше задълго насаме с баща си. Виола, която беше бездетна, четеше изключително много и пишеше дълги-предълги писма. Мъжът й работеше на фермата, а самата тя преподаваше в най-долните класове на училището. Всяка от сестрите бе особена посвоему, но за Мън най-странна беше Корделия.

Понякога се питаше как човек като доктор Макдоналд се е решил да се ожени за такава жена. Двамата като че ли бяха изтъкани от противоположности. Човек би очаквал жената на доктора да е млада, хубава и духовита, с много тъмна или пък до бяло руса коса, но непременно красавица, надарена с тънко чувство за хумор. Жестът, с който Макдоналд захапваше пурата или пък тикваше лулата между зъбите си, начинът, по който яздеше, замахът и усмивката му, насладата, с която изживяваше всичко, навеждаше хората на мисълта, че жена му трябва да е нещо много по-различно от човек като Корделия. А и не беше много млада, някъде около трийсетте може би. Когато Макдоналд се оженил за нея, тя вече клоняла към старомоминството, изцяло погълната от домашните грижи, наблюдавайки отстрани как младите мъже се точат на сгледи при сестрите й Пердита и Изабела, като в църквата сядала винаги до баща си и Порция, а не при Виола и съпруга й или пък при Пердита и Изабела, които се кипрели до обожателите си. Била мълчалива и сериозна като сестрите си и на пръв поглед изглеждала най-обикновена в черните си, грижливо закопчани догоре с враждебни копченца рокли, с вечно наведени очи и скръстени в скута ръце. Но докторът, който неизменно я изпивал с поглед, колкото и далеч да седнела от него, все пак се оженил за нея и Мън най-сетне започна да проумява защо. Тя бе точно онова, което в онези му ранни тайнствени години в Мисисипи, Луизиана и Мексико, за които споменаваше единствено, когато разказваше някоя несвързана, смешна история, докторът не беше имал и с което сега неочаквано лесно и някак самонадеяно се беше сдобил. Достойнствата й, нейната сериозност, разсъдливост, сдържаност и скромно сведен поглед бяха онова, което най-много го предизвикваше, но в крайна сметка и задължаваше. Тя приличаше на някоя дребна, маносана и корава ябълка, която в разгара на сезона човек отминава едва ли не с пренебрежение, но късно зиме, когато нейните сладки и лъскави посестрими станат прекалено кашкави и блудкави, ненадейно събужда апетита, сякаш в мрака на килера е успяла да съхрани и дори насити още повече медената благост на последните слънчеви лъчи.

Доктор Макдоналд се беше оженил за нея и бракът им, който отначало изглеждаше на Мън някак нелеп, постепенно започна да му се струва съвсем естествен и разбираем. Когато докторът говореше, очите му диреха непрестанно или Корделия, или вратата, през която тя беше излязла. Понякога, макар и твърде рядко, както в онази сутрин на верандата преди закуска, необщителността и излъчващият се от нея хлад изведнъж се стопяваха за миг, равняващ се на мимолетен поглед и тя излагаше на показ таящата се в нея топлина, съвършенство и сила. Когато я видеше такава, Мън се чувстваше все едно зашлевен, както и онази заран на верандата, и извръщаше очи. Невероятното въздействие и силата, с която го пронизваше нейният поглед, се дължаха не на някакъв болезнен спомен за невъзвратима загуба, а на мъката по нещо, което никога не беше притежавал. Чувстваше се измамен, безсилен и изгаряше от завист към другия мъж, който очевидно бе получил всичко това толкова лесно.