Нощен ездач

Петте му дъщери, които седяха пред него на високите столове от рендосано дърво, тапицирани с кожени облегалки, не сваляха очи от лицето му. И петте седяха по един и същи начин — изправени и спокойни, с изпъчени гърди и сплели пръсти в скута си. Четирите момчета, негови ученици, запънали пети в най-долните пръчки на столовете, вече бяха свели глави, сякаш се готвеха за молитвата. От време на време, докато професор Бол продължаваше да нарежда, те крадешком поглеждаха ту през прозореца към синьото небе, ту към отворената врата на трапезарията, където масата вече бе сложена. Зад тях до Мън седяха доктор Макдоналд и още някакъв. Докторът се бе изтегнал в стола с отпуснати върху коленете загорели ръце и безизразно спокойно лице. Премрежил леко очи, той не откъсваше поглед от своята съпруга. Поглъщайки с очи баща си, тя седеше полуобърната към него и така докторът виждаше извивката на бузата и леката ведра дъга на челото й. В кестенявата, гладко сресана и пристегната в кокче коса играеше тъничък слънчев лъч.

Професорът затвори несръчно книгата с бинтованите си ръце, намести още по-здраво очилата върху тънкия си нос, след което я остави на лавицата над камината зад себе си. Подир това мълчаливо се отпусна на колене, а дъските под него изскърцаха, сбра молитвено длани и затвори очи. Помитайки пода, полите на дългия черен сюртук се сдиплиха наоколо му.

Петте жени и останалите присъстващи на свой ред коленичиха и сведоха глави.

— Господи! — разнесе се отново гласът на Бол. — Ти, който стоиш над всичко, благодарим ти за цялата благодат, с която ни осеняваш, и за която вечно ще се молим, ний, грешните, макар и недостойни за нея. И в нищетата наша се обръщаме към теб. Ти показа своята мощ, хвърляйки ездача и коня му в морето. Не ни изоставяй. Минахме посред морето по сухо, ала не ни наказвай да бродим из пустошта на Сур и не ни заставяй, о, боже, повече да пием горчивата вода на Мера, която сега ни трови. И тъй, както изведе синовете Израилеви в Елим, изведи и нас до дванайсетте извора вода и седемдесетте финикови дървета. Води ни, господи, и срази всекиго, възправил ни се…

Гласът му затихна и известно време в стаята се разнасяше само тежкото му хрипливо дишане, след което професорът тихичко изрече:

— Благодарим ти, господи! Амин!

Той се изправи и като отпусна безжизнено ръце върху високото облегало на стола, извърна очи от присъстващите и се загледа през прозореца, където утринната светлина обливаше голите клони на дърветата.

Размърдаха се и останалите. С изключение на една от тях дъщерите му вкупом се отправиха към трапезарията.

Момчетата тутакси зашушукаха. Изостаналата от сестрите си Порция Бол рече:

— Закуската ще бъде готова след пет минути. Ще ви повикам.

Сетне последва другите в трапезарията и затвори вратата.

— Я да глътнем малко чист въздух преди закуска — предложи на Мън доктор Макдоналд.

Той кимна и двамата се отправиха по коридора към верандата. Докторът извади лулата си, натъпка я и запали. После застана в края на верандата и погледът му се плъзна по склона пред училището. Из единия от двата масивни комина на сградата вече се виеше дим от току-що запалените камини.

След малко извади лулата от уста и се подсмихна:

— Голям молебен пада в тоя дом!

Мън кимна.

— Така си е — продължи оня. — Струва ми се, че откакто съм се оженил за Корделия, комай вече съм изтъркал един хубав килим с коленете си. А не съм кой знае колко набожен, тъй да се каже. И ако си говорим честно — той дръпна от лулата и с наслаждение пусна струйка дим, — направо съм безбожник и чисто и просто обричам душата си на вечни мъки чрез присъщото ми своенравие. Може да се каже, че и аз като всички съм затънал до шия в насъщни тревоги. Не че се гордея с това, но знаеш как е. Понякога човек го занимават много други неща — и добри, и лоши, които са далеч по-важни от молитвите и Светото писание, и той избира. Пък и това, което съм видял, е твърде далеч от Божия промисъл.

— Стигне ли средата на жизнения си път, всеки е видял такива неща — отбеляза Мън.

— Тъй е, тъй е — потвърди Макдоналд и в гласа му се долови нетърпение. — Ала ти и представа си нямаш какво съм виждал. И то със собствените си очи, преди още да дойда тук. А си мисля, че и това тук ми стига. Според мен тези неща и молитвите принадлежат на два различни свята. Да вземем например стария професор. Цели две години вече ме заставя да коленича — подсмихна се и го погледна. — Не че се оплаквам, редно си беше и аз да понаваксам. Освен това той е истински мъж и аз много го уважавам.

— Това за него е утеха — отвърна Мън. — Последните събития сигурно му се отразяват доста зле — замълча и като погледна надолу по хълма, мрачно додаде: — А човек винаги има нужда от малко утеха.