Нощен ездач

Но мостът не беше миниран предварително. Вдигнаха го във въздуха две връзки от по пет шашки динамит, всяка прикрепена в основата на централната подпорна греда. При взрива тя рухна и се прекатури, а каменната основа се превърна в купчина трошляк, около която водата приспивно заклокочи, след като и последният отзвук от експлозията затихна нейде между високите брегове. Килналият се на една страна гредоред пламна. Гореше бавно, и то само онази част, която се подаваше над водата досущ като изоставена и негодна вече за плаване галера. Докато бомбаджиите се суетяха в лодката и нагласяха динамита в основата на подпорната греда, доктор Макдоналд стоеше на коня си в гъстия шубрак, опасващ стръмните брегове, и поглеждаше ту към люшкащата се черна маса на водата, ту към източената и солидна, неясна грамада на моста, извита през нея и губеща се в мрака на отсрещния бряг. По някое време замислено промълви:

— Никак няма да е трудно и това да се направи.

— Кое? — полюбопитства някой.

— Да го взривим, когато минават по него — отговори все така умислено Макдоналд. — Не, никак няма да е трудно!

Всички мълчаха.

— Не че го предлагам — добави докторът и в мрака проехтя рязък смях. — Просто размишлявам на глас.

Да, а и мястото е много подходящо за засада, реши Мън, докато оглеждаше коритото на реката. Просто само̀ те навежда на тази мисъл.

Откъм намиращото се на близо половин миля селце долетя грохотът на експлозията. Бомбаджиите вече бяха излезли на брега. Доктор Макдоналд и останалите пришпориха конете. Въздухът се изпълни с трясък и стържене, мостът се изви нагоре и се сгромоляса, а само минута след това пламна и гредоредът. Докато препускаха в галоп обратно по пътя, пламъците зад гърба им вече се извиваха до небето. Същата нощ изгоря до основи и „Монклер“, домът на сенатора Толивър. Така и не се разбра кой го беше подпалил. На заранта доктор Макдоналд чу новината по телефона и остана като гръмнат. Положи бавно слушалката и когато се обърна, лицето му се бе удължило и посиняло от гняв, а натежалите на жилестите му китки пръсти току се свиваха и разпускаха.

„Монклер“ беше първата опожарена жилищна сграда. А домът на Мън — втората. Въпреки заплашителните писма, които той, Мърдок и Силс бяха получили, Пърси Мън не го очакваше. Бе предположил, че и други са получили подобни писма, но просто бяха премълчали. Та нали и той самият думица не беше продумал за това? По-малко от седмица преди нощта на събранието в училището на професор Бол, когато Макдоналд прочете на глас писмото до Мърдок, Мън също получи подобно писмо. Съветваха го идната година да не наема за ратаи негри. Седнал на бюрото в кантората си, той се взираше в неясните криволици. Очевидно амбалажна, хартията бе оръфана и мърлява, а написаното едва се четеше, сякаш някой дълго време бе носил писмото в джоба си. Печатът върху марката показваше, че е пуснато в Морганстаун. Мън се помъчи да си представи поне за миг човека, който го беше написал, опита се да види как хваща жалкия остатък от евтин молив и как се навежда под газената лампа над кухненската маса с изкривено от непривичното усилие лице, ала тъй и не успя. Сигурен беше, че лицето му е най-обикновено, досущ като всички, които можеше да срещне на улицата в неделния следобед: продълговато, скулесто и мораво-кафеникаво като лицата на ония, които бе виждал да се блещят насреща му на организационните събрания при основаването на сдружението. Във въображението му то бе като всички, ала в действителност едва ли беше така, защото несъмнено се отличаваше от останалите: неповторимо, нагло, живеещо свой живот, със свое коварство, своя надежда, огорчения, стремежи и омраза. Бавно накъса писмото на парченца и ги пусна в кошчето до бюрото си.

Третото и последно писмо намери в пощенската кутия на фермата. В него пишеше: Дважди вече тъ придупреждаваме да натириш печките от чифлика си и да наемеш бели, ама ти си праиш углушки. Пръждоса оня бял, дето Граймс му викъха, а на негуву мясту докара черен. Даваме ти три дена да прогониш черните копилета. Мън едва успя да го разчете на слабата светлина. Погледна към дългата алея през ливадата, водеща към горичката, сред която се издигаше домът му. С изключение на чернеещите се бухнали кедри дърветата се бяха вече оголили и покривът се мержелееше над тях.