Нощен ездач

Докато сенаторът Толивър говореше, Мън почти не го слушаше, а вместо това сравняваше човека, изправен сега на багажната платформа, някак сгърбен, блед и с прошарена коса, с онзи, който в деня на първото събрание бе стоял на обляната от яркото слънце и окъпана с пъстроцветна украса трибуна. Когато го видя да се възкачва, Пърси Мън за първи път осъзна колко силна е омразата му към този човек и с радост откри, че яростна и неумолима, тя все още не го е напуснала. Беше нещо, на което несъмнено можеше да разчита и за което да се залови — нещо осезаемо. Беше същата онази болка, в която се вкопчваше, когато се будеше нощем, тъй както човек се вкопчва в скъп спомен, който сам по себе си не е нищо особено, но е символ на миналото, на чувствата му, на неговата истинска същност. Непокътната и неприкосновена, сега тази омраза бушуваше в него и той наистина можеше да се залови за нея.

Отначало гласът на сенатора гърмеше — плътен, надменен и приковаващ вниманието — такъв, какъвто бе през онзи августовски следобед, ала постепенно взе да губи увереност. Сенаторът се страхуваше. Поглъщайки го с поглед, Мън беше сигурен, че се страхува. Явно не го биваше вече да пронизва с очи масата от лица и тозчас да я покорява. Сега угодничеше, подмилкваше се, за да получи мимолетното й снизхождение, благодареше и навираше в очите на всички благодарността си за предоставената му отсрочка. След малко обаче започна да я подозира, стана почти враждебен и очевидно му се прищя да приключи колкото се може по-бързо, за да си отиде. А може би искаше и да ги накаже. Или още по-лошо — и на Мън му стана някак неловко, докато го слушаше, — опитваше се да се оправдае, уверявайки ги, че като пътеводна звезда винаги е следвал изконните интереси, или тези, които е смятал за такива, на своите избиратели, че ако е правил грешки, те са били резултат на неговата вярност и усърдие и че сега иска да бъде разбран и да е начисто с всички. Неопетнен на своя пост, заключи той.

— Че ти нямаш пост, бе! — провикна се някой.

Хорското море се люшна. По дъските и по чакъла застъргаха и затропаха крака. Господи, помисли си Мън, та това не е той, това е съвсем друг човек. Тълпата неспокойно бучеше. А и аз не съм същият, прозря изведнъж, ставайки глух и сляп за всичко наоколо.

Тази мисъл го прониза и Мън застина сякаш на ръба на бездънна пропаст, която го примамваше и дърпаше към дълбините си все по-силно и по-силно. Постепенно и почти със сетно усилие на волята успя да се отърси от нейната магия. Застави се отново да погледне към онова, което го заобикаляше, към гърба на мъжа пред него, към мрачно усмихнатото и пламнало лице с мощни челюсти на Крисчън, както и да се заслуша пак в мазния и подмилкващ се глас на Толивър, пропит с лъжа, безнадеждност и страх. Да, всичко това се излъчваше от гласа, от бледото лице, от увисналите рамене и нервните жестове.

Тълпата отново се люшна, а гласът продължаваше да се вие и суче. Тълпата отново се люшна, а на изгърбения над нея човек, който задъхано и смутено я увещаваше, тя вероятно бе заприличала на откоса край някоя стръмна пътечка, който обикновено изглежда твърд и сигурен, но под колебливия крак се размърдва коварно и потръпва досущ като кожата на заспал звяр, готов всеки миг да се събуди и да те връхлети. Дали звяр или свлачище, в тълпата се крият и двете, помисли си Мън.

— … казвам ви го, приятели — продължаваше сенаторът, — защото наистина ви чувствам близки и за мен няма по-голяма чест да уверя вас, които сега стоите пред мен, че сте ми приятели…

Та той няма приятели, каза си Мън, не са му приятели дори и ония, дето го купиха и телом, и духом! Сега огромната къща пустееше. Изчезнали бяха хората от Луивил и Вашингтон. Навъртаха се единствено неколцина подлизурковци, мазници и блюдолизци, които за едно питие или евтина пура бяха готови да му поддакват до безкрай.

— … на този свят няма нищо по-хубаво от приятелството, от приятелството и от верността, от верността към приятелите, от верността към идеалите. Когато си отида от него — надявам се обаче Всевишният да ме дари с още някоя и друга година служба в името на хората от моя район, — отворете сърцето ми и както е казал поетът, в него ще намерите издълбани…

Мръсник, помисли си Мън. Жалък мръсник!

И още същата нощ след пристигането на войската в Бардсвил двата склада във Френч Спрингс бяха взривени и изгоряха до основи. Хвръкна във въздуха и старият покрит дървен мост над реката. Някои разправяха, че бил миниран, тъй че да избухне на другия ден, когато се предвиждаше да пристигне войската, и че експлозията била предизвикана съвсем случайно. Твърдяха също, че така божието провидение спасило живота на всички тези войничета, мнозина от които били на ученическа възраст и стига да не ги закачаш, по-добрички от тях нямало.