Никол

— Аз съм вашият втори баща, дъще. Майка ви и аз сме съпружеска двойка. — Той стана и се ръкува с нея: — Аз съм Жерар Готие, сега вече член на великата фамилия Куртален.

— Куртален? Аз мислех, че това е моминското име на Никол.

— Именно — каза Жерар и се върна обратно на стола си. — Една от най-старите, най-богатите и най-могъщи фамилии на Франция. О, трябваше да видите стария господин, бащата на жена ми. Видях го веднъж, когато бях още дете. Беше човек-планина, толкова висок и навярно толкова силен. Чувал съм, че дори кралят треперел от него, когато се разгневи.

— О, кралят се разтреперваше и от най-обикновени хора — каза Никол горчиво. — Моля ви, разкажете ми как срещнахте майка ми!

Жерар хвърли към Джени презрителен поглед и продължи:

— Та, както ви казах, баща ми и аз отидохме при гилотината да гледаме екзекутирането. Адел, вашата майка, вървеше след баща ви. Бе толкова красива, толкова царствена!… Носеше рокля от тънък бял лен, снежнобял, приличаше на ангел с нейните черни коси. Зяпачите замлъкнаха. Просто си личеше, че баща ви се гордее с нея. Ръцете им бяха вързани на гърба, не можеха да се докоснат, но се поглеждаха, разменяха си погледи, да ти дожалее чак как тези двама красавци се обичат. Баща ми, казах ви какъв човек беше, ме ръгна в ребрата и каза, че не може да стои и да гледа как ще убият такова красиво създание. Опитах се да го спра, но… — Жерар сви рамене. — Баща ми вече си бе наумил нещо…

— Но как я спасихте? Как успяхте да стигнете до нея?

— Не мога да кажа. Настроените на тълпата се менеше, беше различно всеки ден. Ту плачат, като се търкулнат главите, ту крещят от радост… Като че ли това зависеше от времето, дявол да го вземе! На този ден хората нещо се бяха разтъжили, също както и баща ми. Видях как той си проправи път сред множеството, хвана Адел за въжето, с което бяха вързани китките й и я затегли между зяпачите.

— А стражата?

— О, на хората им се хареса онова, което стори баща ми, втурнаха се да го защитават. Стражата се опитваше да се провре след него, но хората се скупчваха, пречеха им, проправяха пътеки в друга посока… — Жерар млъкна, усмихна се и изпи жадно голяма чаша вино. — Аз бях застанал на един зид и всичко можах да видя. Да се чуди и мае човек! Хората просто упътваха стражите в различни посоки, а в това време баща ми заведе Адел съвсем спокойно в нашата обущарница

— Вие сте я спасили! — прошепна Никол и впери очи в скута си. — Как бих могла да ви се отблагодаря!?

— Вие можете да се грижите за нас — каза Жерар бързо. — Изминахме дълъг път.

— Всичко, което притежавам, е ваше — каза Никол. — Предполагам, че сте много уморени и бихте искали да си починете.

— Един момент! — намеси се Джени. — Това не е цялата история. Какво стана с майката на Никол, след като баща ви я спаси? Защо напуснахте Франция? И откъде разбрахте къде живее Никол?

— Коя е тази жена? — изпъчи се Жерар. — Не ми е приятно прислугата да се държи така с мене! Моята съпруга е херцогиня де Левру!

— Революцията премахна всички титли — отвърна Никол. — В Америка всички са равни, а Джени е моя приятелка.

— Много жалко! — каза той, докато оглеждаше простичко наредената стая. Изведнъж се прозя и се надигна от масата. — Много съм изморен. Има ли в къщата ви прилична спалня?

— Не зная дали е прилична, но можем да ви предложим място за лягане! — каза Джени с враждебен тон. — На тавана спят близнаците и ние, трите жени. В мелницата оттатък има няколко свободни легла.

— Близнаците? — попита Жерар, докато разглеждаше с изненада роклята от финия вълнен плат на Никол. — Колко са големи?

— На шест.

— Не са ваши деца, така ли?

— Аз ги гледам.

Той се усмихна.

— Добре. Явно, ще трябва да се задоволя с мелницата. Не бих искал децата да ме будят.

Никол понечи да вземе наметката си, но Джени я спря.

— Върви при майка си и виж дали не й трябва нещо. Аз ще се погрижа за него.

С усмивка на благодарност Никол пожела на Жерар лека нощ и се качи на горния етаж. Намери майка си заспала. Бурята бе утихнала, от небето се сипеше бавно едър сняг. Взе топлата ръка на майка си в своите ръце и се унесе в спомени. Видя отново пред себе си красивата стройна жена — отиваха на бал в двореца. Парфюмирана и блестяща, тя вдигна дъщеричката си и я завъртя… Майка й… Красивата й майка, която вечер й четеше приказка… Колко я люлееше на люлката… А когато Никол стана на осем, майка й поръча на двете еднакви рокли. Колко се смяха, когато кралят се пошегува и попита дали не са близначки. Адел просто не остаряваше…

— Никол! — подвикна Джени. — Няма защо да седиш цяла нощ край леглото й. Май тя има нужда от покой.

— Аз няма да я смущавам.

— Да, но не можеш и да й помогнеш. Ако не спиш цяла нощ, утре пък съвсем няма да можеш да й бъдеш полезна.

Никол знаеше, че Джени има право. Но имаше чувството, че майка й може отново да изчезне. С огромно нежелание тя се надигна, целуна я и тръгна към леглото си.

Час преди зазоряване цялата къща бе разбудена от ужасяващи писъци, викове на ужас и стенания. Близнаците хукнаха разплакани към Джени, Никол изтича при майка си.