Никол

Никол седна, но не можеше да дойде на себе си. Клоните на едно дърво биеха по покрива, вятърът проникваше през рамките на прозорците и завесите се издуваха. В тези светкавици навън, в този черен мрак, там беше ужасът…

— Вземи — каза Джени и й подаде чаша димящ чай. — Изпий го и веднага в леглото!

Никол се опита да се успокои. Усета топлината на брендито по тялото си, но нервите й останаха опъната до скъсване.

Когато се чу първото похлопване на вратата, Никол подскочи така, че разля половината чай на полата си.

— Клей ще да е — каза Джени усмихната и й донесе кърпа. — Той знае колко се боиш от бурята и е дошъл да бъде с тебе. Хайде, избърши се и се усмихни, да си хубава за него.

С треперещи ръце Никол попи чая от вълнения плат и опита да се усмихне приветливо в очакване да се появи Клей.

Джени отвори вратата усмихната, но в бойна готовност да заяви на Клей какво мисли тя за мъже, които пренебрегват съпругите си. Ала мъжът, застанал на вратата, не беше Клей. Беше дребничък, слабоват, с рядка руса коса, нападала на клечки по яката на зеления му кадифен жакет. На врата му бе завързан бял копринен шал, стигащ чак до брадичката му. Имаше малки очи и остър нос — като че реже с него — и малка, пухкава уста.

— Това ли е домът на Никол Куртален? — попита той, отметна, глава назад, опитвайки се да изгледа някак отвисоко Джени, което разбира се, бе невъзможно — Джени стърчеше няколко сантиметра над него.

Говореше с толкова силен акцент, че Джени едва разбра въпроса му. А и това име, дето го каза…

— Жено! — извиси глас раздразнено човекът. — Няма ли сте или сте тъпа?

— Джени! — подвикна Никол тихичко, за да я отстрани. — Аз съм Никол Куртален Армстронг.

Мъжът спря очи на Никол и каза с малко по-любезен тон:

— О, значи вие сте нейната дъщеря. — Той се обърна и тръгна отново навън в мрака.

— Този пък кой е? — опули се Джени. — Нищо не му разбирам. Знаеш ли го?

— Не съм виждала този човек никога досега. О, Джени! С него има някаква жена!

Двете излязоха навън. Никол подхвана жената от едната страна, мъжът я подкрепяше от другата, а Джени грабна куфара от земята и тръгна след тях.

Настаниха жената в едно кресло пред камината. Джени сипа веднага чай и бренди в една чаша, Никол отиде до раклата и извади плътен юрган. Джени подаде чая на изтощената жена и се вгледа по-спокойно в лицето й. Като че ли виждаше Никол, но по-възрастна. Кожата на лицето бе гладка, бистра и светла, да не говорим за устните — тях никой не би могъл да сбърка, странна комбинация от невинност и страст. И очите приличаха по форма и цвят на тези на Никол, само че бяха някак си празни, без израз.

— Ей сегичка ще се сгреете — каза Никол и покри коленете на жената със завивката. Погледна към Джени и се стъписа от изражението на лицето и, Никол обърна изплашени очи към жената, пред която все още стоеше коленичила, и когато позна любимите черти очите й се напълниха със сълзи. Тя прехапа устни, сълзите се стекоха по бузите й, нямаше сили да проговори…

— Мама — прошепна тя. — Мама…

Никол се наведе и зарови лицето си в скута на жената.

Джени видя как гостенката не реагира нито на думите на Никол, нито на нейната близост.

— Аз се надявах… — започна мъжът, — надявах се, че ще дойде на себе си, когато види дъщеря си.

Тези думи бяха обяснението за празния поглед на тази жена. Джени осъзна, че това са очите на човек, който няма желание да види нищо повече в живота си.

— Можем ли да я сложим да си легне? — попита мъжът.

— Разбира се! — разпъргави се Джени и коленичи до момичето. — Никол, майка ти е много уморена. Нека да я качим горе и я сложим в леглото.

Никол се надигна безмълвно. Лицето й бе обляно в сълзи, очите й не се откъсваха от майка й. Като в транс тя помогна да я качат на втория етаж, разсъблякоха я двете с Джени, без дори да усетят, че майката не бе промълвила нито дума.

Джени се върна долу, приготви чай и резени, намазани с масло, шунка и сирене и ги предложи на младия човек.

— Аз мислех, че и двамата й родители са загинали…

Мъжът поглъщаше гладно хляба, не можеше да се откъсне от яденето.

— Баща й загина… Видях като го гилотинираха… — Той дъвчеше усилено и не забеляза Никол, застанала на стълбата. Тя изхълца и протегна ръце към него. — Да, и баща ми, и аз гледахме екзекуцията. Всички хора ходеха да гледат, тогава в Париж нямаше нищо друго за гледане… Така поне забравяхме, че сме гладни и нямаме какво да ядем. Колко пъти баща ми се връщаше вкъщи, той беше обущар, разправяше ни какво е станало, казваше, че е жалко да се затриват такива красиви жени… Възмущаваше се, той си беше такъв, че е позор да виждаш най-красивите глави на Франция да се търкалят в коша…

— Вие не можете ли да внимавате малко е приказките! — сопна се Джени, хванала покровителствено Никол за рамото.

Младият човек бе вдигнал на светлината гърненце е горчица.

— Дижонска! — възкликна той. — Приятно е да видиш нещо френско в тази варварска страна.

— Кой сте вие? Как спасихте майка ми? — промълви Никол с променен глас.

Той си взе парче сирене, намаза го обилно е горчица и се усмихна.