Никол

Усети Клей преди още да го е чула. Тя се обърна светкавично и косите й се разпериха около пея. Стоеше като вкопана, премаляла. Тон мълчаливо разпери ръце.

Никол се хвърли към него, зарови лице във врата му, притискайки се безпаметна към него. Усещаше лицето му до бузата си, знаеше, че е мокро от сълзи като нейното.

Той я вдигна високо, вперил в нея изпитателен, тревожен поглед:

— Наред ли е всичко? — прошепна той.

Никол го притисна отново към гърдите си.

— Мислех си, че ще полудея! — каза той. — Не бих могъл да понеса отново целия този ужас.

— Защо отново? — каза тя, свита в него. — Аз сама съм си виновна, не биваше да бъда толкова наивна! Вече никога няма да бъда толкова лекомислена.

— Но следващия път вече няма да имаш никакъв избор — каза той натъртено.

— Какво значи това? Защо следващ път? — Никол се опитваше да срещне погледа му. Той само хвана лицето й и започна да го целува. Беше достатъчно да усети дъха му, за да й се завие свят. Толкова време, откакто не са били заедно!…

— Хей, хей!

Клей вдигна глава. Пред тях стояха Травис и Уес.

— Както виждам, намерил си я! — ухили се Уесли. — Не бих искал да пречим! Но все пак е по-добре да напуснем това зловонно място.

Клей кимна със сериозно лице. Тъмните му вежди образуваха черна линия над очите.

— А с този какво да правим? — попита Травис с разтреперан от ярост глас. Той посочи към Айзък, паднал в безсъзнание в тинята. Превръзката на крака му аленееше от прясна кръв. Долната му челюст бе подута, ударът явно е бил много силен.

— Айк! — Никол се откъсна от обятията на Клей и се озова светкавично до момчето.

— Как можа да направиш такова нещо! — извърна се тя към Травис с блеснали от гняв очи. — Той ми спаси живота! Не ти ли дойде на ум да попиташ защо е ранен в крака? Нали ако бях негова пленница, можех да му избягам при тая негова рана?

Травис погледна развеселен надолу към Никол:

— Да ти кажа, нямах време да му гледам краката. Заобиколих колибата и той изведнъж се нахвърли срещу мене с ножа. — Травис й намигна и добави: — Ама сега ми става ясно, че е трябвало да го погледна в краката, да се оттегля и да поразмисля…

— Извинявай — каза Никол. — Мисля, че нервите ми са твърде обтегнати. — Тя започна да размотава бързо кървавото платно от крака на Айзък. — Клей, би ли ми подал ризата си? Тук трябва нова превръзка…

Когато се обърна и вдигна очи да вземе ризата, Никол видя и тримата мъже голи до кръста, всеки подаващ ризата си.

— Много ви благодаря! — каза тя и преглътна сълзите си. Толкова хубаво бе да се върне у дома!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Никол спря да шие, стиснала иглата в ръка, и за стотен път може би погледна навън през прозореца. Вече не се налагаше да се бори със сълзите си, защото сълзите й отдавна бяха пресъхнали.

Почти два месеца бяха минали, откакто видя Клей за последен път. През първата седмица беше напълно объркана, онемяла, замаяна. След това плака седмица наред. Тялото й бе изтръпнало — сякаш бяха отрязали част от него и то се опитваше сега да се справи без тази липсваща част.

Когато я взе от острова, Клей я отведе направо в мелницата. През цялото дълго пътуване надолу по реката към плантацията той я държа в ръцете си. Понякога я притискаше толкова силно, че тя не можеше да си поеме въздух. Но и не мислеше да протестира. Неговите ръце около тялото й — това бе всичко, което желаеше на този свят.

Когато стигнаха границата между плантациите, Клей нареди на Травис да спре най-напред шалупата до мостика на мелницата. Никол го погледна изненадано — бе твърдо убедена, че си отиват заедно вкъщи. Притисна я към себе си отчаяно и някак съдбовно, помогна й да слезе, скочи обратно в шалупата и не се обърна нито веднъж, докато Травис с мрачно лице насочи шалупата към кея на голямата къща.

Дни наред Никол го чакаше да дойде, изгледа си очите. Когато той не се появи, тя започна да си блъска главата, да търси някакво обяснение, някакво оправдание за него… Знаеше, че Бианка все още живее под покрива му. Навярно не е толкова лесно да се намери кораб, който да я отведе обратно в Англия…

Когато мина месец и от него нямаше никаква вест, дойдоха сълзите. Ту го обвиняваше, ту му прощаваше, ту го проклинаше… Мъчеше се да го разбере, отново го проклинаше… Излъга ли я, твърдейки, че я обича? Дали властта на Бианка над него не е по-силна, отколкото Никол бе предполагала? Не можеше да мисли ясно, беше прекалено разстроена.

— Никол! — каза Джени тихо, напоследък в къщата всички говореха само шепнешком. — Защо не вземеш близнаците, и да идете да нарежете малко имел? Май че ще завали сняг. Уес каза, че ще намине. Можем да украсим вече къщата за Коледа…

Никол бавно стана. Коледа… Не й се празнуваше никаква Коледа.

— Източната стена на къщата няма да пипаш! — каза Клей със закана в гласа.

Бианка го наблюдаваше със смесица от презрение и подигравка

— Тази къща е прекалено малка. Добра е като за вратаря.

— В такъв случай бих те посъветвал да се върнеш в Англия.

— Твоето безобразничене няма да търпя! Или забрави братовчедите ми?