Никол

Никол се загледа в чашата с бренди и видя, че я е напълнил до горе. Усети топлината на първата глътка и отпи още веднъж. От два дни не беше яла, веднага я удари в главата. Когато Клейтън се върна, тя вече се усмихваше замаяна. Бе закрепила кристалната чаша между пръстите си и я полюшваше като камбанка.

— Всичкото — каза тя. — До капчица. — В говора й не се долавяше, че е пияна, но изговаряше думите някак тежко и важно.

Клей й взе чашата.

— Кога ядохте за последен път?

— Дни… Седмици. Години. Цяла вечност.

— Хубава работа! — промърмори той. — Сега е два часа през нощта. Хайде, елате да потърсим нещо за ядене.

Той се наведе и отново я взе на ръце.

— И кой ви ухапа? Червените обувки или вълците? — попита той подигравателно.

Тя потърка буза във врата му и се закиска.

— Ама кучета ли бяха наистина? А червените обувки защо ме преследваха всъщност.

— Кучета бяха. А за обувките — бе просто сън. Бълнувахте. Сега кротувайте, ако не искате да разбудим цялата къща.

Усещаше се толкова лека и щастлива, гушна се до него и обхвана врата му с ръце. Устните й се долепиха до ухото му и тя прошепна съзаклятнически:

— Вие действително ли сте онзи ужасен господин Армстронг? Хич не ми приличате на него. Вие сте моят рицар, моят спасител, не е възможно да сте онзи страшен човек…

— Толкова страшен ли го намирате наистина?

— О, да — каза тя убедено. — Нарече ме крадла. Каза, че съм откраднала дрехи. Чужди, нали разбирате… И прав беше. Така си е. Но после аз му показах…

— Какво му показахте?

— Ами бях страшно гладна и видях едни ябълки, но не ги откъснах. Не исках да открадна. Защото не съм крадла. Нали разбирате…

— Значи предпочетохте да гладувате, само и само да му докажете, че не сте крадла?

— Да. А и на себе си да докажа… Нали разбирате, аз все още съм нещо…

Клейтън замълча. Понесе я по коридора към някаква врата и излезе. Кухнята се намираше в пристройка извън голямата къща и той се запъти нататък.

Никол вдигна глава от рамото му.

На какво мирише?

— Орлово нокътче — отвърна той кратко.

— Ох, искам да си откъсна! Ще ме отнесете ли да си взема малко?!

Той преглътна гневната си забележка и я отнесе до зида, целият обрасъл с ароматно орлово нокътче. Никол си откъсна няколко клончета и продължи да дърпа, докато Клей не каза, че е достатъчно и я отнесе в кухнята.

Остави я до голямата маса в средата на просторното помещение, като че беше малко момиченце, и отиде да хвърли дърва върху жарта в огнището. Никол бе погълната изцяло от клончетата в скута си.

Огънят лумна и чак сега Клей видя колко мръсна и скъсана е роклята й, босите й крака кървяха. Косата й се разстилаше по целия гръб и огънят хвърляше червеникави отблясъци по гарвановочерната маса. Беше такава дребничка, като дванадесетгодишно момиченце. Докато я разглеждаше, видя голямо тъмно петно върху светлия плат.

— Какво сте направила? — попита той стреснато. — Кръв ли е?

Никол го погледна изненадана, като че напълно бе забравила за него.

— Подхлъзнах се — каза тя, загледана унесено в лицето му. — Вие сте господин Армстронг, нали така? Познавам ви по този строг поглед. Кажете, вие никога ли не се смеете?

— Само когато има нещо смешно, а случаят сега не е такъв. — Той се наведе, хвана левия й крак и опря петата му на кожения си колан. След това запретна роклята до коляното.

— Създадох ви много трудности, господин Армстронг.

— Е, не може да се каже, че допринасяте за душевния ми покой — отвърна той, докато отлепваше внимателно кървавата превръзка от раната. — Извинете! — Той трепна, когато тя изохка и се хвана за рамото му.

Раната изглеждаше ужасно — цялата беше в кал, но не особено дълбока.

„Трябва да се промие добре — помисли си той. — Дори белег няма да остане…“

Той я завъртя безцеремонно така, че кракът й да легне на масата, и отиде до огнището, за да сложи да се топли вода.

— А пък Джени казва, че половината от жените във Вирджиния тичали след вас. Така ли е?

— Джени много приказва — отвърна Клейтън. — Мисля, че трябва да хапнете нещо. Разбирате, че сте пияна, нали?

— Никога досега не съм била пияна! — отвърна тя с цялото достойнство, което можа да събере.

— Ето, изяжте това! — Той й подаде дебела филия, намазана щедро с масло.

Никол веднага се съсредоточи в яденето.

В това време Клей напълни една паница с гореща вода, взе кърпа и започна да чисти раната. Беше се надвесил цял над масата, когато някой отвори вратата.

— Господин Клей! Къде се губите цяла нощ и какво правите в кухнята ми? Знаете, че не ги обичам тия работи.

Последното нещо, което му трябваше в момента, бе да слуша натякванията на готвачката си. И без това му бе писнало от безкрайните тиради на Джени. Цял час му крещя, задето е загубил време да пише на Бианка, та да изпрати веднага писмото по фрегатата, а е оставил Никол да се лута в горите.

— Маги, това е… жена ми. — Произнасяше тази дума за първи път в живота си.

— О-о! — ухили се Маги. — Значи това е момичето, дето ви е избягало? Джени ми разказа.

— Върви да си лягаш, Маги! — каза Клей с необичайна за него кротост.

Никол се обърна и погледна пълната жена.