Никол

Нощта бе настъпила, но кеят трепкаше в светлината на безброй факли. Никол тръгна спокойно по палубата и слезе по трапа. Моряците бяха заети с разтоварването на фрегатата и не й обърнаха никакво внимание.

Оттатък залива бе тъмно и страшно, но тя знаеше, че няма друг изход. Когато стигна до началото на гората, видя на светлината на една факла Клейтън и Джени долу на пристанището. Джени говореше разпалено и рязко, но едрият мъж я слушаше чинно.

Нямаше време да се бави повече тук. Има да се правят толкова много неща! Да стигне до най-близкия град, да си намери работа и покрив над главата си.

Светлинките на кея останаха далеч назад и гората я погълна. Дърветата бяха огромни, черни, страшни. В главата й изникнаха всички истории, които бе слушала за Америка. Тук; живееха диви, кръвожадни индианци, това бе родината на непознати зверове и влечуги, дето могат да погълнат човека цял…

Стъпките й бяха единствения шум в тази пустош. Но положително гъмжеше от разни животни — същества, които сега се промъкват между дърветата, които я дебнат на всяка стъпка, изпълващи нощта с един непознат живот…

Никол вървя с часове. По едно време започна да си тананика някаква френска песничка, която дядо й беше пял. Но и това не можа да я окуражи. Усети, че краката й вече отказват да я слушат, трябваше да спре за малко. Но къде? Тръгна по някаква тясна пътечка, но тя свърши изведнъж така, както се бе появила — в безпросветен мрак.

— Никол — опита да се окуражи шепнешком тя — няма от какво да се страхуваш! Да се разберем! И нощем гората си е същата както през деня.

Но тази смела мисъл не можа да помогне. И все пак тя събра целия си кураж и седна под едно дърво. Усети как мокрият мъх навлажни роклята й. Бе твърде изнурена обаче, за да се безпокои сега за това. Сви колене чак до брадичката си, подложи дясната си ръка под бузата и моментално заспа.

Когато се събуди на сутринта, първото нещо, което видя, бяха две големи очи, вперени в нея. Тя изохка и скочи, като прогони любопитното зайче, което я наблюдаваше. Никол се присмя на глупавите си страхове и се огледа.

В светлината на утрото, която струеше през гъстия листак на дърветата, гората изглеждаше по-дружелюбна и привлекателна. Докато се опитваше да разтрие врата си и да се поразкърши, усети, че цялото тяло я боли, че роклята й е мокра и полепнала по тялото. През нощта, докато се провираше из гората, не бе усетила, че косата й се е разчорлила и сега падаше свободно, мокра и сплъстена, по челото и по раменете й. Тя се опита набързо да я прихване с фуркетите, които бяха останали, за да придобие по-приличен вид.

Няколкото часа сън я бяха поободрили и тя закрачи още по-енергично по тясната пътека. В мрака на нощта се чувстваше по-несигурна, но сега, в светлината на утрото, се увери, че решението й е било правилно. Не може да живее с упреците на мистър Армстронг, ще се разплати с него и ще възвърне достойнството си…

Слънцето беше вече високо, когато Никол усети, че й прималява от глад. През последните два дни, докато наближаваха американските брегове, Джени и тя бяха яли съвсем малко и сега болките в стомаха й напомниха това.

Към обяд стигна до някаква ограда. Беше овощна градина, може би със стотици ябълкови дървета. Ябълките в близост до оградата бяха още зелени, но по-навътре тя видя дървета с червени, зрели плодове. Почти се беше прехвърлила през оградата, когато в ушите й отново прозвуча гласът на Клейтън Армстронг, който я бе обявил за крадла. Какво й дойде до главата в тази Америка! Направиха я крадец, обявиха я за непочтена…

Тя неохотно се смъква от оградата. Така поне съвестта й ще е чиста, нищо, че стомахът й се бунтуваше още по-болезнено от преди.

Повлече се по-нататък. Озова се до поток със стръмни брегове. Изведнъж осъзна колко я болят краката и разранените й стъпала. Като че беше вървяла с дни, но не бе успяла да се добере до никакво цивилизовано място. Онази ограда бе единственият белег, че преди мен тук все пак е имало някакви хора…

Тя внимателно се спусна по стръмния бряг, седна на един камък, откопча катарамите на обувките си и потопи крака в студената вода. Нежните й стъпала бяха в мехури. Толкова хубаво беше в тази вода.

От храстите зад нея изскочи някакво животинче и се спусна към потока. Никол скочи уплашено. Малката миеща мечка се изплаши не по-малко от нея. Животинчето веднага побягна обратно към гората. Никол се разсмя с облекчение. Как може да е толкова страхлива, за бога!

Обърна се за обувките си и само видя как изчезват от погледа й зад един завой по течението. Запретнала поли над коленете си, тя нагази и тръгна след обувките. Течението бе силно, водата бе много по-дълбока, отколкото бе предполагала. Не измина и десетина крачки, когато се подхлъзна и нещо остро убоде вътрешната част на прасеца й.