Никол

Трябваха й няколко минути, докато успее да стане и се освободи от полите си. Но не можа да стъпи, кракът й отказа да се подчинява. Никол се хвана за един клон, надвиснал над водата, и се докопа до брега. Най-после беше на сухо. Вдигна полите си да види какво е станало. Откри дълбока, разкъсана рана, целият й крак беше в кръв. Откъсна широка ивица от подгъва на ризата си, за да се превърже. След няколко минути кръвта спря да тече, тя откъсна нова ивица и отново превърза раната.

Болката, изтощението и замайването от продължителния глад й дойдоха твърде много. Тя се отпусна на песъчливия стръмен бряг и заспа.

Събуди я дъждът. Слънцето точно залязваше, под клоните на дърветата вече се протягаха дълга сенки. Кракът й пулсираше от божа, чувстваше се слаба, но все пак успя да стане на крака. Леденият дъжд я накара да помисли за някакъв подслон.

Боса, тя тръгна, накуцвайки. От стъпалата й течеше кръв, имаше чувството, че се носи някак си над тялото си, така че болката вече не достигаше до нея. Отдавна бе изгубила и последните си фуркети, косите й сега падаха мокри и ледени чак до кръста.

Две огромни озъбени муцуни и огнени очи! Тя се отдръпна ужасена и притисна гръб към дънера на едно дърво.

— Вълци! — прошепна тя, останала без дъх.

Животните си приближиха, тя се притисна още повече към дървото с ясното съзнание, че е настъпил последният й час. Да умре толкова млада! Преди да е изпитала толкова много неща от живота!

Изведнъж се появи някакво огромно животно, не, беше мъж, възседнал едър кон. Тя не бе сигурна дали е човек от плът и кръв или е само плод на фантазията й. Главата й беше толкова замаяна, че вече не знаеше дали вижда всичко това насън или наяве.

Мъжът — или привидението — слезе от коня, взе няколко камъка от земята и ги хвърли по вълците. Извика „Изчезвайте!“ и вълците бързо подвиха опашки и наистина изчезнаха.

Мъжът тръгна към Никол.

— Защо, по дяволите, не им извикахте просто да се махнат?!

Никол го погледна смаяно.

— Мислех, че са вълци — промълви тя.

— Вълци! — изсумтя той. — Глупости! Просто три помияра, които търсят нещо за ядене. Все едно. До гуша ми дойде от цялата тази история. Идвате с мене у дома.

Той се обърна и тръгна, като че беше най-естественото нещо на тоя свят тя да го последва. Никол нямаше сили да възрази. Наистина, нямаше капчица сила. Тя направи една крачка от дървото, на което се бе опряла, но краката й се подкосиха и тя се строполи на земята.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Клей едва успя да я прихване, за да не се удари зле. Този път той премълча забележката си за глупостта на жените, защото видя, че е загубила съзнание. Голите й ръце бяха мокри и вкочанени от студ. Той коленичи, подпря я на гърдите си, свали плаща си и я уви с него. Изненада се, че е толкова лека, като я вдигна и я понесе към коня си. Постави я на седлото, задържа я там и се метна и той.

Имаше доста път до плантацията.

Никол се посъвзе. Опитваше се да стои изправена, за да не се опира до него. Дори в изтощението си долавяше омразата му.

— Облегнете се. Починете си. Обещавам, че няма да ви ухапя.

— Не искам — прошепна тя. — Няма да ме ухапете, но ме ненавиждате… По-добре да ме бяхте оставили на вълците. Така щеше да е най-добре за всички ни.

— Казах ви, че не бяха вълци. А и не ви мразя. Щях ли да тръгна да ви търся, ако ви мразех? Хайде де, облегнете се най-сетне!

Ръцете, които я обгръщаха, бяха силни. Тя опря глава на гърдите му, доволна, че е близо до човешко същество. През съзнанието й отново преминаха събитията от последните часове. Намираше се в някаква река и плуваше сред стотици червени обувки. Уж обувки, но имаха очи и съскаха насреща й…

— Спокойно! Вие сте в безопасност. Нито обувки, нито вълци могат да ви сторят нещо. Аз съм при вас, а при мене сте на сигурно място.

Тя го чуваше в просъница и се отпусна. Почувства ръката му на рамото си. Той бавно разтриваше врата й, чувстваше се толкова добре!

Той дръпна рязко юздите и Никол отвори очи. Пред очите й, чак до небето, се издигаше голяма къща. Той скочи от коня и протегна ръце към нея. Поукрепнала малко от съня, Никол искаше да се държи достойно.

— Много ви благодаря, но не се нуждая от помощ! — Тя понечи да се смъкне от коня. Изтощеното й тяло доказа точно обратното и тя политна право в ръцете му. Клей се наведе и я вдигна на ръце.

— По-упорита сте от шест жени, взети заедно!

Тя затвори засрамено очи и се облегна отново на него. Чуваше ударите на сърцето му, равномерни и силни.

Той я остави на едно голямо кожено кресло, зави я с наметката и й наля чаша бренди.

— Искам сега да си лежите и да изпиете това. Чухте ли ме? Връщам се след няколко минути. Трябва да се погрижа за коня си. Само ако мръднете, ще ви сложа на коленете си и ще ви напердаша. Ясно ли е?

Тя кимна и той изчезна нанякъде. Не можеше да види как изглежда стаята — бе твърде тъмно, но й се стори, че се намира по всяка вероятност в библиотека, усети миризмата на кожа, тютюн и пергамент. Във всички случаи бе мъжка стая…