Никол

Жерар стана и прекоси стаята — доближи се до одеялата, които преграждаха половината, в която спяха Джени и Никол. Гледаше като хипнотизиран тялото на Никол, едва прикривано от тънката нощница. Чак ръцете го боляха от желание да докосне извивките на тялото й.

— Ще стане — прошепна той. — Скоро. Много скоро!

Той се върна в леглото си, изпъна се до жената, която току що бе убил, и се унесе в сън. Сега вече Адел няма да му пречи, няма да го дразни с безумните си брътвежи.

Никол бе самичка в къщата, когато намери на сутринта безжизненото тяло на майка си. Близнаците бяха тръгнали с Джени да берат ябълки, а Жерар се бе измъкнал както обикновено, без да каже дума.

Тя седеше неподвижно на крайчеца на леглото, държеше студената ръка на своята майка и галеше лицето й — беше просто страшно, колко много прилича на нейното собствено лице. Никол стана и бавно излезе от къщата.

Запъти се нагоре към хълма, оттам често гледаше към мелницата и своя дом. Изведнъж се почувства сама, без никого. Години наред бе вярвала, че цялото й семейство е мъртво. След това се бе появила Адел и отново се беше получила някаква близост, чувството, че принадлежиш към нещо… Сега й остава само Клей…

Тя погледна отсреща към Ейръндел хол — прекрасен в светлината на първите слънчеви лъчи. Клей… Но Клей изобщо не е с нея! Би трябвало да се примири с мисълта, че и той бе излязъл от живота й така, както я бе напуснала майка й.

Никол седна на земята и сгъна колене чак до брадичката си. Скри лице в дланите си. Никога няма да престане да го обича. Никога няма да престане да се стреми към него. Единственото, от което има нужда сега, е утехата на неговите ръце. Да й каже той, че животът й продължава и след като майка й вече я няма… Дори последните думи на Адел бяха за Клей…

Никол изведнъж вдигна глава. „Една дебела жена иска да убие Клейтън…“ Ясно! Как не помисли за това?! Адел трябва да е дочула някъде, че Бианка иска да убие Клей.

В главата й се застрелкаха какви ли не предположения. Възможно е Бианка да се е срещнала с някого отсам реката, когото с наела да убие Клейтън… Ако Клейтън изчезне, Бианка остава единствена собственица на плантацията…

Никол скочи и хукна надолу към пристана. Не усети как прекоси реката. Щом почувства твърда почва под краката си, върза лодката, привдигаа поли и хукна към къщата.

— Клей! — извика тя. — Клей? — Надзърташе от стая в стая. Дори и обезумяла от тревога, почувства, че къщата сякаш я приема с отворени обятия.

Портретът на Бет сега висеше в трапезарията. Бързо влезе в библиотеката — тук всичко бе изпълнено с присъствието на Клей. Сякаш току що бе излязъл — всичко си бе така, както го е оставил — разхвърляните документи по писалището, книгите на масичката…

Не го чу, но просто го усети с тялото си, когато влезе и застана зад гърба й. Долови неговата миризма, смесена с уханието на кожа и на тютюн. Тя пое дълбоко дъх и се извърна бавно към него.

Не се бяха виждали от онази дъждовна нощ. Сломеният, потиснат Клей, който беше дошъл тогава през реката, за да помогне за прокопаването на канала, й беше чужд. Но този мъж сега, застанал пред нея, беше човекът, в когото се бе влюбила. Ленената му риза бе закопчана до врата. Бе леко изпотен, с ръце черни до лактите от тютюневата смола. Застанал така, с леко разкрачени крака и ръце, сложени на кръста, той й заприлича на мъжа, когото бе наблюдавала с далекогледната тръба от пощенското корабче. — Плакала си — каза той само.

Гласът му извика познатите тръпчици по целия й гръбнак. Забрави всичко, забрави за какво е дошла… Тя се обърна и несъзнателно тръгна към вратата.

— Чакай! — Беше заповед и тя се подчини. — Погледни ме!

Никол се обърна бавно към него.

— Какво е станало? — гласът му бе загрижен.

В очите й избликнаха люти сълзи.

— Майка ми… умря. Трябва да си ида. У дома.

Погледът му улови нейния и го задържа за една безкрайна секунда.

— Не знаеш ли, че тук си у дома?

Сега вече тя не можеше да сдържа повече риданията си. Не бе предполагала, че Клейтън Армстронг има все още такава страшна власт над нея. Хълцайки, тя поклати глава и устните й произнесоха едно глухо „не“.

— Ела при мене! — Гласът му бе спокоен, но тонът му не търпеше възражения.

Никол се поколеба. Някъде в мозъка й все още имаше искрица разум. Не бива да подновява онова, което е било някога помежду им! Разумът й го подсказваше, но краката й не му се подчиниха. Тя пристъпи към Клей. Той я гледаше, излъчваше такава притегателна сила, струваше й се, че може да докосне тази сила с ръка.

— Ела! — повтори той.

Очите й плувнаха в сълзи и тя се хвърли към него. Той я вдигна на ръце и я отнесе на кушетката.

— Ето така. Ако ще плачеш, плачи на рамото на своя мъж!

Той галеше косите й, докато тя хълцаше, неутешима от смъртта на майка си. Мина доста време, преди той да я накара да говори. Поиска да му разкаже за майка си, за добрите стари времена… Тя му разказа за Адел и близнаците, как хубаво се забавляваха, като че са три деца…

Изведнъж Никол се стресна. Седна с изпънат гръб и заговори за онова, което я бе довело всъщност в Ейръндел ход.