Никол

— Нали знаеш острия завой на реката веднага след мелницата? — Тя не дочака отговор: — Е, Никол мисли дали не може там да се прокопае, може пък реката да потече по-лесно надолу и няма да наводни падината с твоя тютюн.

Клей се изпъна в стола, втренчил очи в нея. Разбираше много добре какво казва Джени. Забавената в серпантината вода трябваше да се освободи — тя си търсеше широко корито, да потече… Мина доста време, преди Клей да проговори.

— Тя ще загуби няколко моргена най-малко, ако реката потече нататък.

— И Уес това рече. — Джени наля и на двамата по още една чаша кафе. — Опита се да я разубеди, но тя каза… — Тя млъкна и погледна Клей. — Тя каза, че ти имаш нужда от някой, който ти вярва… Та да си сигурен, че някой мисли за тебе. Това е.

Клей скочи от стола и застана до прозореца. Навън не валеше, а плискаше, не се виждаше нищо, освен една сива, движеща се водна маса. Никол. Почти цяла година той пи, за да не мисли и да не чувства. Ето че не помогна. Секунда нямаше, все едно дали беше пиян или трезвен, да не мисли за нея… И колкото повече мислеше, толкова повече пиеше.

Джени е права. Потънал е в самосъжаление. Цял живот бе имал чувството, че държи всичко в ръцете си. Но не излезе така. Родителите му си отидоха, след тях изчезнаха Бет и Джеймс. Мислил бе, че иска Бианка… Бе твърде късно, когато разбра, че обича Никол. Нарани я, засегна я толкова много, че тя никога повече не би му се доверила…

Дъждът се изливаше по прозореца. Някъде навън, в студения порой тя работеше за него. Жертваше от земята си, от добивите си… Бе хвърлила хората си, за които отговаряше… Какво каза Джени? Да му покаже, че някой мисли за него.

Той бавно се обърна към Джени.

— Ето какво. Имам само шест души в плантацията. Ще дойдем. — Клей се запъти към вратата, но бързо се обърна към Маги. — Ще ни трябва храна. Виж какво имаш.

— Разбира се, сър! — Маги мигаше, опитвайки се напразно да скрие сълзите си.

Двете жени гледаха втренчено вратата, която Клей хлопна след себе си.

— Това сладко момиче май още го обича, а? — попита Маги.

— Не е преставала нито за миг да го обича, макар че той направи всичко възможно да я отблъсне. Мене ако питат, никой мъж не е достатъчно добър за нея!

— А този французин, с когото живеела? — попита Маги враждебно.

— Господи, Маги, ти не знаеш какво говориш!

— Е, сега ще имаме няколко часа време да ми разкажеш — каза Маги. Бързо започна да разпределя в няколко чувала продукти. Щяха да ги занесат в мелницата и там да сготвят. В тоя дъжд по-трудно ще пренесат готови ястия.

— Мога да ти разказвам цяла година, само да ни спори работата.

Дъждът шибаше така силно, че Клей едва прекара хората си през реката.Тя бе станала враждебна — заплашваше да отнесе лодката ведно с бреговете. Нивото й се бе покачило толкова много, че липсваха цели редове от тютюните на Клей. Когато стигнаха на отсрещния бряг, мъжете бързо разтовариха лопатите и тръгнаха към хълма с наведени глави, криейки се под широките периферии на шапките си. Стигнаха до хората на Никол и веднага започнаха работа. Сега ставаше дума за Клей, човека, комуто бяха безрезервно предани.

Клей заби лопатата в мократа земя. Не бива сега да мисли за това, че всъщност помага на Никол да пожертва земята си… Разбира се, че е важно да спаси тютюна! Трябва да го спаси!

Работеше като бесен. Бързо и методично. Беше се задълбочил толкова в работата, че не усети ръката, сложена на рамото му. Обърна се. Пред него стоеше Никол.

Сякаш гръм го удари, като я видя. Сам-сами всред природната стихия! И двамата с широкополи шапки, и двамата с лица, облени от дъжда.

— Ето! — извика тя, надвиквайки се с плясъка на дъжда. — Кафе! — Държеше чаша кафе, като я пазеше с другата ръка от водните пръски. Той взе чашата, изпи я, без да каже дума. Тя пое празната чаша и го остави.

Загледа се след нея — как едва изважда краката си от лепкавата глина. Почти изгубена в тези мъжки дрехи и големите си ботуши. На около бе залятото жито, набито в глината. Нейното жито.

За първи път той вдигна очи и се огледа. Петнадесет мъже — видя между тях Айзък и Уес. Отляво беше парчето земя, което искаха да отсекат. Пшеницата бе полегнала от поройния дъжд, но земята тук бе стръмна и водата се оттичаше. Наблизо се издигаше каменен зид. О, той бе наблюдавал как Никол и Айзък правеха тези тераси. При всеки камък, който тя повдигаше, той отпиваше по глътка от онова проклето шише. Сега целият този труд отиваше по дяволите — хвърляха го на реката, като че ли нямаше никаква стойност!

Клей заби отново лопатата и започна да дълбае още по-ядно.

Оскъдната светлина на деня, която се процеждаше през дъждовните облаци започна да чезне. Никол отново дойде при него и му обясни с жестове, че е време да прекъсва и да се нахрани. Клей само поклати глава и продължи да копае.

Падна нощ, а хората не преставаха да работят. При този дъжд бе невъзможно да се палят фенери — копаеха така, наслука, полузрящо, очите им бяха посвикнали с тъмното. Уесли следеше хората да копаят в направените от него очертания.