Никол

По къщата още нищо не бе пипнала. Всеки цент отиваше за облагородяване на земята. Адел и Жерар си живееха в единия край на горната стая, Джени и Никол — в другия. Горкичките близнаци още спяха на сламеници в долния етаж. Живееха в теснотия, но всеки се бе примирил.

Джени и Жерар рядко разговаряха помежду си, всеки се правеше, че другият като че ли не съществува. Никол бе накарала майка й да повярва, че това са нейни внуци и Адел наистина се зае с обучението на близнаците. Дни наред тя биваше отлична учителка. Разнообразяваше уроците с разкази от живота си в двореца, разказваше на близнаците за собственото си детство, за странните прищевки на кралицата и краля… Близнаците наистина се забавляваха. Един ден тя им разказа как кралицата искала всеки ден да й донасят дрехите в кошница, подплатена отвътре със зелена тафта. Тафтата се използвала само веднъж, давали я след това на прислугата. И близнаците още на следващия ден пристигнаха с дрехи от зелени листа, като се правеха, че са слугите с тафтата на кралицата.

Но понякога дори дребни неща изваждаха Адел от равновесие, толкова крехко беше душевното й спокойствие. Един ден Манди се появи с червена панделка около врата и Адел се разпищя сърцераздирателно, спомнила си беше гилотинирането на своите приятели. Близнаците бяха престанали да се боят от виковете на Адел. В такива случаи те само тичаха при Никол, за да се качи и се погрижи за майка си.

Адел се успокояваше след някой и друг ден, отново потъваше в своя измислен свят. Ала изобщо не осъзнаваше действителността — че се намира в Америка, че Франция е някъде далече. Разпознаваше само Никол и близнаците, търпеше Джени, но поглеждаше Жерар така, като че изобщо не съществува. Внимаваха да не вижда непозната лица, това я хвърляше в смъртен ужас.

Жерар изглежда се бе примирил с факта, че жена му изобщо не си спомняше кой е. Присъствието на Никол пренасяше Адел в друг свят, сякаш месеците, прекарани в затвора и в къщата на Жераровите родители изобщо не съществуваха. Говореше на Никол за своя съпруг и за баща си като за живи хора, които ще се приберат у дома всеки момент.

Жерар странеше от останалите обитатели на къщата. Правеше се на неразбран и недосегаем. Откакто Никол му бе ударила плесницата, той не бе същият човек. Излизаше и скиташе по цял ден, връщаше се посреднощ, никому не обясняваше къде ходи. Ако останеше вкъщи, седеше край огъня и гледаше Никол, взираше се в нея, докато тя не заизпуска бримките на плетивото си или не се убоде до кръв иглата за бродерия. Не повтори повече предложението си, но тя вече си мислеше дали не е по-добре да го направи. Като седеше и я гледаше втренчено беше по-лошо. Ако й предложеше нещо, би могла поне да му поиска обяснение… Глупаво беше, разбира се, да се притеснява от този човек. Той не беше агресивен. Само си седеше и наблюдаваше.

Но каквото и да мислеха за Жерар, за мелницата той се оказа много полезен. То не бяха любезности, то не бе целуване на ръце! Неговите изискани маниери, ведно с невъзможния му френски акцент, се оказаха не по-малко привлекателни за клиентелата от ниските цени на Никол. Все повече млади дами съпровождаха бащите си, каращи зърно на мелницата.

Жерар се отнасяше към тях като френски аристократки — и към младите, и към старите, еднакво мил с всички, и дебели и тънки, и грозни и красиви. Дамите правеха реверанс и се кискаха, когато той им предлагаше ръката си, за да ги въведе в мелницата. Ала никога не се усамотяваше с тях, и бащите им не ги губеха от погледа си.

Един единствен път Никол можа да надзърне в духовния свят на Жерар. Младата жена, чиято ръка Жерар целуна най-вежливо, поруменя и го загледа очарована, докато той говореше нещо по френски, все още наведен над ръката й. В този миг вятърът се обърна и Никол неволно чу онова, което той казваше. Въпреки че се усмихваше галантно, Жерар ругаеше младата жена и я наричаше на френски мръсна свиня… Никол потръпна и бързо се отдалечи. Беше отвратително да слуша това!

Изпъна гръб, загледана отвъд реката. Откакто Клей и призна, че Бианка е бременна, не го бе виждала повече. Мислеше, че е минала цяла вечност, а споменът бе толкова жив, сякаш се бяха разделили току-що. Нямаше нощ, в която да не мисли за Клей, да не копнее за него. Тялото й първо я предаде — толкова й се искаше да се срещнат отново на поляната. Забравяше и гордост, и всичките големи думи, които му бе казала, искаше само него, неговата сила и топлина до кожата си…

Никол тръсна глава, прогонвайки тези млели. Беше безполезно да живее с миналото или да копнее за непостижимото. Сега живее добре, заобиколена е с толкова много хора, хора, които я обичат… Няма право да се чувства самотна или да бъде недоволна от своята участ