Нифрон се въздига

— Кажи ми, че не обмисляш тази небивалица?

Дали? Ала триста души тежка кавалерия!

В гласа на Ариста се появи отчаяние:

— Северната имперска армия на Бректън се е отправила насам. Ако националистите не нападнат сега, обединените сили на империята ще ги смажат. Това чака лорд Дърмонт, това е планът му. Ако седи и чака, ще победи. Но ако националистите нападнат първи, ако няма подкрепления, нито къде да избяга… Това може да е единственият ни шанс. Иначе всичко ще бъде загубено.

— Ако националистите бъдат унищожени, вече нищо няма да стои на пътя на империята. Тя ще се върне и накаже Ренидд за проявеното неподчинение, това включва и Хинтиндар — тя поспря, давайки му време да помисли над това. — Сетне ще превземат Меленгар. Тогава нищо няма да им попречи да завладеят Делгос, Трент и Калис. Още веднъж империята ще владее света, ала не както преди. Наместо просветеното водителство, обединяващо хората, ще бъде управление на жестокост, настървяващо ги един срещу друг. Начело няма да стои благороден император, а шепа алчни за власт хора, криещи се зад фасадата на невинно момиче.

— Ами ти, Ройс? — обърна се към него принцесата. — Забрави ли онези коли? Каква мислиш ще бъде съдбата на всички като тях, когато Новата империя завладее всичко?

— Не виждате ли? — тя се обърна към всички. — Или се бием и побеждаваме, или умираме, опитвайки се. Защото няма да е останало нищо, ако се провалим. Сега е моментът. Това е критичната точка, когато бъдещето на все още неродените поколения ще бъде решено от действие или бездействие. Векове наред хората ще обръщат поглед към тези времена и ще възхваляват храбростта ни — или ще проклинат слабостта ни — сега гледаше директно към Ройс. — Защото ние разполагаме с нужната сила. Тук. Сега. Имаме силата да създадем история. Завинаги ще бъдем прокълнати, ако поне не опитаме!

Тя замлъкна, изтощена, останала без дъх.

Стаята бе притихнала.

За изненада на Ейдриън, Ройс заговори първи:

— Няма да е трудно да накараме Емъри да изчезне. Проблемът е да го пазим скрит.

— Ще обърнат града нагоре с главата, това е сигурно — рече Гланц.

— Не можем ли да го доведем тук? — попита Ариста.

Гланц поклати глава:

— Имперковците знаят за нас. Не ни закачат, защото не правим много проблеми, и защото се възползват от черния ни пазар. Не, със сигурност ще дойдат тук. Пък и без заповеди от Бижуто или първия офицер, не мога да изложа дейността ни на такъв риск.

— Трябва ни убежище, където имперковците няма да се осмелят да погледнат — рече Ройс. — Местенце, където дори няма да искат да дирят. Градският лекар империалист или роялист е?

— Приятел е на Емъри, ако това има значение — обясни Кварц.

— Отлично. Впрочем, принцесо, завладяването на Ратибор не беше в договора. Със сигурност ще ви струва допълнително — обясни Ройс.

— Отбележи го в сметката — отвърна тя, като не можа да сдържи усмивката си.

— Ако това продължава, скоро ще владеем Меленгар — вмъкна Ейдриън.

— Какво е това множествено число? — попита Ройс. — Ти се отказа, забрави ли?

— Охо? Значи ти ще водиш атаката на националистите, тъй ли?

— Шестдесет на четиридесет? — предложи Ройс.

* * *

Макар съвсем наскоро да бе валяло, публичната конюшня на Лордова се подпали подир заник. Над две дузини коне се разтичаха по улиците. Гражданите организираха кофна верига. Онези, които не участваха, с удивление наблюдаваха как огромната дървена постройка гори с пламъци, високо протягащи се към нощното небе.

Тъй като нямаше шанс да спасят конюшнята, съсредоточиха усилията си да запазят съседната касапница. Мъже се покатериха на покрива, без да обръщат внимание на искрите, и поляха дървените плочи. Кофа след кофа биваше лисвана върху магазинчето. Жената на касапина стоеше от другата страна на улицата и гледаше ужасено. Лицето й блестеше на страховитата светлина. Хората — и дори някои имперски стражници — се бориха с огъня с часове, докато накрая, лишен от съседната постройка, той сам изгасна. Конюшнята я нямаше, на нейно място бяха останали само пепелища. Магазинчето на касапина обаче оцеля, само една почерняла стена напомняше за преживяното. Покритите с пепел и сажди жители се поздравиха за добре свършената работа. „Гномът“ се изпълни с празнуващи успеха. Тупаха се по гърбовете и си разказваха вицове и истории за преживени опасности.

Никой не забеляза липсата на Емъри Дорн.

На следното утро градската камбана оповести новините. Чучело висеше на негово място. Пазачите се кълняха, че не са напускали постовете си; обяснение нямаше. Шериф Вигън, магистратът и още неколцина от градските сановници бяха побеснели. Стояха на площада, сочейки обвинителни пръсти ту към стражниците, ту един към друг. Дори вицекрал Андроус отдели време от натоварената си програма да се появи от Градската палата и лично хвърли едно око.

По средата на утрото „Смеещият се гном“ се напълни с клюкари и весели клиенти, като че днес бе празник. Айърс щастливо наливаше.

— Все още дишаше по залез — обяви бъчварят.

— Със сигурност е жив. Защо да го освобождават, ако е мъртъв? — додаде бакалинът.