Нифрон се въздига

— И как точно ще превземем града? — внимателно попита Ейдриън, стараейки се да запази неутрален тон. Обикновено бе склонен да взема страната на Ройс, пък и идеята на Ариста изглеждаше откачена. Ала същевременно знаеше, че принцесата далеч не е глупава, и че Ройс често взема решения, движен единствено от собствения си интерес. Освен това не можеше да не се възхити от нея — застанала в стая с крадци и опортюнисти, обявяваща такава благородна идея.

— Както Емъри каза в „Смеещият се гном“ — заговори Ариста. — Вземаме каквито оръжия и брони успеем да намерим. Сетне нападаме гарнизона. Победим ли ги, затваряме вратите на града.

— Ратиборският гарнизон е съставен от… петдесет? Шестдесет опитни бойци?

— Най-малко — отвърна презрително на партньора си Ройс.

— Изправени срещу набързо въоръжени шивачи, пекари и бакали? Ще ви трябва половината градско население — изтъкна Ейдриън.

— Дори и ако успеете да съберете тълпа, много хора ще бъдат избити, а останалите просто ще избягат — додаде Ройс.

— Няма да избягат — отвърна Ариста. — Няма къде да идат. Затворени сме в обграден със стени град. Няма място за отстъпление. Всеки ще трябва да се бори до смърт. След днешната демонстрация на имперската жестокост, надали някой ще иска да се предаде.

Ейдриън кимна:

— Но как очаквате да накарате града да се бие за вас? Та те дори не ви познават. Не сте като Емъри, който има приятели, готови да пожертват живота си заради него. Съмнявам се, че дори Гланц има нужната репутация, за да предизвика такава отдаденост — нищо лично.

Гланц му се усмихна:

— Прав си. Хората ме виждат рядко, а когато това става, ме смятат за отвратителен бандит, представи си.

— Затова ни е нужен Емъри — рече принцесата.

— Хлапето, умиращо на площада?

— Видя как го слушаха хората — каза убедено тя. — Ще повярват в него.

— До момента, в който не бяха набити с камшик до своя идол — вмъкна Ройс.

Ариста се изправи и заговори с по-силен глас:

— Дори и тогава, видя ли лицата им? Още в странноприемницата гледаха на него като на герой — изправящ се срещу империалистите. Когато го биха, когато се изправи пред смъртта и все пак не отстъпи от убежденията си, това засили чувствата им към него и неговите идеали. Империалистите оставиха Емъри да умре. С това го правят мъченик. Представете си как ще се чувстват хората, ако той оцелее! Ако се измъкне от хватката на империалистите, тъкмо когато всички са убедени, че е мъртъв, това може да се окаже искрата, нужна да разпали надеждите им.

— Вероятно вече е мъртъв — рече с безразличие Кварц, докато почистваше ноктите си с кинжал.

Ариста не й обърна внимание.

— Ще откраднем Емъри от стълба, ще разпространим новината, че е жив и че призовава всички да застанат до него и да се сражават — да се сражават за свободата, която той им обеща.

Ройс се навъси, ала Ейдриън обмисляше идеята. На боеца му се искаше да повярва. Да бъде повлечен от страстта й, ала практическата му страна, видяла дузини битки, му каза, че шансът за успех е малък.

— Няма да проработи — най-накрая заговори Ейдриън. — Дори и ако успеете да завземете града, имперските войски просто ще го завладеят отново. Няколкостотин цивилни може и да надвият гарнизон, ала няма да спрат армия.

— Точно затова трябва да координираме атаката си с националистите. Помниш ли плана на Емъри? Затваряме вратите и ги оставяме навън. Тогава националистите ги унищожават.

— А ако не успеете да затворите портите навреме? Ако битката с гарнизона не се развие по план? — попита Ройс.

— Пак няма да има значение — отговори Ариста. — Ако националистите нападнат войската по времето, когато ние вдигаме бунта, на империалистите няма да им е до нас.

— Само дето националистите няма да нападнат без Гаунт — рече Гланц. — Затова все още стоят там. Е, и заради тристате души тежка кавалерия, които лорд Дърмонт води, заедно с останалата част от войската. Националистите досега не са се изправяли срещу войска. Без Гаунт нямат кой да ги води. Те не са дисциплинирани войници, просто граждани и фермери, които Гаунт е насъбрал по пътя. Ще се разбягат при първия зърнат рицар.

— Кой е начело на армията на Гаунт? — попита Ейдриън. Трябваше да признае, че плановете на Ариста бяха поне премислени.

— Някакъв си дебеланко на име Паркър. Говори се, че бил счетоводител в текстилен бизнес. Преди е бил интендант на националистите, ала сетне Дигън го повишил — обясни Кварц. — Не е най-лъскавата монета в кесията, ако ме разбирате. Без ръководството на Гаунт, който да планира и води атаките, националистите нямат никакъв шанс.

— Ти би могъл да го сториш — каза Ариста, взирайки се открито в Ейдриън. — Водил си мъже в битка и преди. Получил си медал.

Ейдриън подбели очи:

— Не беше толкова впечатляващо, колкото звучи. Бяха само малки полкове. Армията на Грендел беше… жалка, с една дума. Отказваха дори да носят шлемове, защото не харесвали как им ехтели гласовете.

— Но си ги повел в битка?

— Да, но…

— Спечели или загуби?

— Спечелихме, но…

— Срещу по-слаб или по-силен противник?

Ейдриън не отговори, на лицето му имаше примирено изражение.

Ройс се обърна към него: