Нифрон се въздига

Помещението бе наполовина колкото църквата над него, разделено от полици, стигащи до тавана, пълни с дебели подвързани с кожа книги. Духовното лице спря, за да запали висящ до вратата фенер.

— Подредени са по хронологичен ред — каза им той под светлината, разкрила нисък таван и изработени от малки камъчета стени, отличаващи се от огромните каменни блокове на остатъка от църквата. — Кой период те интересува? Кога е умрял баща ти?

— Две хиляди деветстотин деветдесет и втора.

Свещеникът се поколеба.

— Деветдесет и втора? Това е преди четиридесет и две години. Изглеждаш отлично за възрастта си. На колко години беше тогава?

— Много малък.

Свещеникът изглеждаше скептичен:

— Съжалявам. Нямаме записи от деветдесет и втора.

— Отвън пише, че църквата е била построена тогава — изтъкна Ройс.

— И все пак нямаме записи за въпросната година.

— Защо? — поинтересува се Ейдриън.

Духовникът сви рамене:

— Може да е имало пожар.

— Може? Не знаеш?

— Тъй като архивът ни не може да ви е от полза, последвайте ме, ще ви покажа обратния път.

Свещеникът пристъпи към изхода. Ройс запречи пътя му.

— Криеш нещо.

— Нищо подобно не правя. Питахте за записи от деветдесет и втора — такива няма.

— Въпросът е, защо?

— Причините може да са всякакви. Как бих могъл да зная?

— По същия начин, по който знаеш, че няма записи от тази година, без дори да провериш — отвърна Ройс, снижил глас. — Лъжеш ни, което отново поражда питането защо.

— Аз съм монсеньор. Не ми харесва да бъда обвиняван в неискреност в собствената си църква.

— А на мен — да ме лъжат — Ройс пристъпи напред.

— Аз също не обичам — отвърна Бартоломю. — Не търсите ничий баща. За глупак ли ме вземате? Защо сте тук? Тази работа приключи преди десетилетия. Защо още се занимавате с нея?

Ройс стрелна с поглед Ейдриън.

— Никога не сме били тук преди.

Свещеникът извъртя очи.

— Знаете какво имам предвид. Какво дирят още серетите? Ти си страж Траник, нали? — посочи към Ройс. — Талбърт ми каза за разпитите, на които си го подложил — един епископ! Само ако патриархът знаеше какви ги вършат питомниците му, отдавна да ви е разпуснал. Изобщо не знам защо още съществувате. Наследникът на Новрон е на трона, не е ли така? Не вярваме ли всички в това? Най-сетне открихте кръвта на Новрон и светът най-накрая е в ред. Вие просто не можете да проумеете, че работата ви е приключена, че не се нуждаем вече от вас — ако изобщо някога е имало нужда.

— Не сме серети — рече му Ейдриън. — А приятелят ми със сигурност не е страж.

— Нима? Отговаря на описанието на Талбърт — дребен, сух, ужасяващ, самата смърт. Но трябва да си е обръснал брадата.

— Не съм страж — каза Ройс.

— Искаме да узнаем какво се е случило тук преди четиридесет и две години — обясни Ейдриън. — И си прав, не търся запис за смъртта на баща ми, понеже зная, че не е умрял тук. Ала е бил тук.

Монсеньорът се поколеба, гледайки към Ейдриън, хвърляйки потайни погледи към Ройс.

— Как се казваше баща ти? — запита най-подир.

— Данбъри Блекуотър.

Духовникът поклати глава:

— Не съм го чувал.

— Но знаеш какво е станало — рече Ройс. — Защо не ни кажеш?

— Защо просто не се махнете от църквата ми? Не ви познавам, нито искам да ви зная кои сте. Станалото — станало. Всичко свърши. Нищо не може да го промени. Просто ме оставете на спокойствие.

— Бил си там — промърмори осенено Ариста. — Преди четиридесет и две години… бил си там, нали?

Монсеньорът я прониза с поглед, стиснал зъби.

— Прегледайте архива, ако искате — каза им примирено той. — Не ме интересува. Просто заключете на излизане. И се убедете, че сте угасили фенера.

— Почакай — Ейдриън бързо извади медальона си и го повдигна към светлината. Бартоломю присви очи, сетне пристъпи по-близо, за да го огледа.

— Откъде си взел това?

— Даде ми го баща ми. Също така ми беше написал и стихотворение, нещо като загадка. Може би ти ще помогнеш да го разтълкуваме.

Ейдриън извади писмото и го подаде на свещеника.

Прочитайки го, духовникът прокара ръка по лицето си, задържайки я пред устата си. Ейдриън видя пръстите му да треперят. С другата си ръка монсеньорът пипнешком се опря на стената.

— Приличаш на него — каза му свещеникът. — Първоначално не забелязах. Минаха четиридесет години, познавах го бегло, ала това на гърба ти е неговият меч. Ако не друго, поне оръжието трябваше да разпозная. Все още го виждам в кошмарите си.

— Значи си познавал баща ми, Данбъри Блекуотър?

— Тогава се казваше Трамус Дан. Поне така сам се наричаше.

— Ще ни кажеш ли какво се случи?

Свещеникът кимна:

— Няма причина да го държа в тайна, освен да защитя себе си, а предполагам е дошло време да се изправя срещу греховете си.

Бартоломю погледна към отворената врата.

— Да затворим — той пристъпи извън прага, сетне се върна объркан. — Ключът е изчезнал.

— У мен е — обади се Ройс, показвайки железния ключ. Придърпа вратата и я заключи отвътре. — Никога не съм харесвал стаи, в които мога да бъда затворен.

Свещеникът взе табуретка иззад един от рафтовете и седна. Главата му бе клюмнала, приличаше на болен. Зачакаха, докато той си пое няколко пъти дъх.