Нифрон се въздига

Ройс й намери буйна сива кобила, с която да заменят изискания й бегач. Откакто бяха напуснали Шеридън, крадецът непрекъснато ги прекарваше през пресечен терен, потоци, повалени дънери — и често в тръс. Стиснала до побеляване юздите, Ариста се налагаше да използва цялото си налично умение, само за да се задържи на коня. Стопиха се илюзиите за комплименти относно умелата й езда; остана само мъглявата надеждица, че отвратителният ден ще мине, без тя да се унижи. Чисто физическата болка от падането също бе включена в молитвите за отбягване.

След напускането на университета се отправиха на юг, следвайки пътеки, за които само Ройс си знаеше. Преди разсъмване бяха пресекли горните притоци на Галевир и тръгнаха по дигата на другия бряг. Бодливи храсталаци ги перваха весело. Невидяни ями изненадваха конете; Ариста изпищя веднъж, когато конят й направи неочакван скок над една такава. Мълчанието на спътниците беше само добавка към нейното унижение. Ако беше мъж, щяха да кажат нещо.

Започнаха да се изкачват по стръмнини — под такъв ъгъл, че животните им започнаха да дишат тежко и хрипливо, от време на време изръмжавайки от усилие. Най-сетне се озоваха на хребета. Ариста посрещна хладното утро на върха на Сенонските възвишения.

Сенонските хълмове представляваха разположено нависоко пусто плато от оголена скала и оскъдна растителност. Неспиран от препятствия, погледът спокойно можеше да се шири във всички посоки. Копитата чаткаха гръмко връз гранита. Най-подир Ройс спря. Плащът му шумолеше в утринния бриз. На изток изгревът надничаше иззад мъгливите дънморски гори. От тази височина гората приличаше на синьо езеро, протягащо се към заслепяващото слънце. Принцесата знаеше, че отвъд се намират река Нидвалден, Парталоренските водопади и Авемпарта. Ройс прекара няколко минути във взиране на север и тя се зачуди дали елфическите му очи могат да видят кулата от това разстояние.

Непосредствено пред тях и на югозапад лежеше уорриковата провинция на Чадуик. По подобие на всичко останало, намиращо се на запад от хълма, тя все още бе потопена в мрачина. Долу ниско в долината слънцето едва сега щеше да обагря хоризонта. Всичко би изглеждало миролюбиво, свит по леглата преди първи петли свят, ако не бяха стотиците проблясващи светлинки.

— Лагерът на Бректън — рече Ейдриън. — Северната имперска армия изглежда не се придвижва с добра скорост.

— Ще се спуснем преди Амбърските възвишения, сетне ще преминем отново на пътя на голяма дистанция от Бректън — обясни Ройс. — Кога смяташ ще са в Колнора?

Ейдриън потърка наболата си брада:

— Три, вероятно четири дни. Такава огромна войска се движи изключително бавно; а съм и убеден, че Бректън не е във възторг от заповедите. Най-вероятно се влачи умишлено, очаквайки анулирането им.

— Звучиш, сякаш го познаваш — рече Ариста.

— Не сме се срещали лично, но съм се бил под ръководството на баща му. Сражавал съм се срещу него и когато служех в армията на крал Арманд в Олбърн.

— В колко армии си служил?

— Твърде много — сви рамене Ейдриън.

Продължиха, борейки се с безмилостен вятър, шибащ ги в лицата и накарал очите им да се насълзят. Ариста беше привела глава, наблюдавайки как копитата на коня внимателно подбират път из покритата с лишеи скала. Здраво притискаше наметката към врата си. Неизсъхналата от предния ден влага, потта и вятъра обединиха усилия в старанието си да я накарат да затрепери. Навлизането сред дърветата положи началото на бавно слизане и на животните отново се наложи да полагат усилия. Този път на принцесата се наложи да се наведе силно назад, почти до конските бутове, за да запази равновесие.

Времето бе по-хладно, ала и крачката им беше по-бърза, изискваща повече усилия. Накрая, няколко часа след превалянето на обеда, спряха край брега на малко поточе, където конете подкрепиха силите си със студена вода и тучна трева. Ройс и Ейдриън грабнаха раници и започнаха да събират дърва. Изтощената Ариста можа само да приседне. Краката и гърбът я боляха. Насекоми и клонаци се бяха заплели в косата й. Очите й гледаха в нищото, фокусирането изискваше прекалено много усилия.

В какво се забърках? Изобщо дали ми е по силите?

Намираха се под Галевир, на имперска територия. Беше се хвърлила насред пламъците, вероятно не особено остроумно. Олрик щеше да побеснее при откриването на липсата й. Можеше само да си представя реакцията на Ектън. Ако я хванеха…

Прекъсна мислите.

Това не ми помага.

Насочи вниманието си към придружителите.

Както по време на ездата, двамата запазиха мълчание. Ейдриън разседла конете и леко ги изчетка; през това време Ройс накладе огън. Бе забавно да ги наблюдава. Безмълвно си подхвърляха чанти и разни принадлежности. Ейдриън наслуки метна брадва, Ройс я хвана тъкмо навреме, за да нацепи дърва. Крадецът тъкмо бе приключил с огъня, когато партньорът му вече носеше съд с вода. За живялата сред бъбриви слуги и дрънкащи благородници Ариста такова мълчание изглеждаше странно.