Некромантът

Беше карал през Сан Франциско, свивайки ту наляво, ту надясно, като само смътно забелязваше имената на улиците — Ван Нес Авеню, Бей Стрийт, „Кълъмбъс“ и „Ломбард“. Някои му бяха почти познати, но когато накрая сви към Телеграфния хълм, изведнъж осъзна къде е: близо до кулата „Койт“. Макар че до нея лесно можеше да се стигне пеш от къщата на леля Агнес, двамата със Софи така и не бяха намерили време да я посетят. От лявата си страна виждаше моста „Бей Бридж“, а отдясно — скъпи на вид къщи и апартаменти. Той продължи да кара нагоре по пътя и скоро вече можеше да види града, който започна да изплува от мъглата.

Гледката бе поразителна, но вече му бе дошло до гуша от този сън. Искаше му се той да свърши, за да може да се събуди. Донякъде се изкуши да изкара колата от пътя, само за да види какво ще стане.

Това не би се харесало на Софи.

Джош тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Когато погледна пак към пътя обаче, на него се бе появила жена. Още щом я зърна, Джош разбра, че е дошла тук да го посрещне, така че, когато тя вдигна ръка и се усмихна, той вече забавяше и свиваше към тротоара. Спря и натисна бутона за сваляне на прозореца. Жената бе млада и хубава. Носеше джинси и черно кожено палто с ресни. Гъста и буйна катраненочерна коса се спускаше до кръста й. А когато тя се облегна на прозореца и му се усмихна, Джош забеляза, че очите й имат същия цвят като на леля Агнес и на доктор Джон Дий. Той си пое дълбоко дъх и го заля характерният аромат на градински чай.

И тъй като това бе сън, жената знаеше името му.

— Здравей, Джош Нюман. Чакахме те.

— Вирджиния Деър — рече мрачно Прометей. — Убийцата.

Софи бе единствената, която не се обърна да погледне Древния. Беше се съсредоточила върху лицето на жената, наблюдавайки го през очите на Джош.

— Господарят й бе мой приятел — продължи Прометей. — Заради нея сега е мъртъв.

Никола погледна към жена си.

— Деър едно време не работеше ли с Дий? — попита той.

— Да, много отдавна, но мисля, че не са се виждали от векове. Все пак фактът, че тя е там, не може да е съвпадение.

— Съгласен съм — отвърна мрачно Алхимика. — Съвпадения не съществуват.

Сега образите трепкаха бясно — ту ставаха ярки, ту гаснеха, като зле настроен телевизор.

— Губя връзката — прошепна Софи. Вдигна глава към Ифа. — Помогни ми. Моля те.

Силните ръце на жената-воин стиснаха раменете на момичето, задържаха го изправено и вляха сила в него.

Джош последва жената до една врата от опушено стъкло, върху което със завъртяни златни букви бяха изписани думите „Енох Ентърпрайзис“. Видя как тя посегна към бутона на интеркома, но преди да успее да го натисне, вратата се разтвори широко. И тъй като това още бе сън, той не се изненада да види, че го чака усмихнатият доктор Джон Дий.

— Джош Нюман, радвам се да те видя отново. Добре изглеждаш, а и както разбирам, вече си Господар на огъня. — Дий отстъпи назад. — Влез свободно и по собствена воля.

Без колебание Джош пристъпи през вратата.

На повече от сто километра оттам, втренчени в последните трепкания на призрачния образ, мълчаливите слушатели чуха как Дий попита:

— Е, Джош, какво ще кажеш да усвоиш една от най-могъщите магии — нещо, на което не може да те научи дори легендарният Никола Фламел?

— Звучи супер — рече Джош.

После вратата се затвори с изщракване и образът угасна.

Софи си пое дълбок, накъсан дъх и отлепи ръце от загрятия кристален череп. Люшна се напред и щеше да падне, ако Ифа не я държеше. Погледна към Алхимика.

— На какво може да го научи Дий, на което ти не можеш? — изрече тя дрезгаво, със свито от тревога сърце.

Никола поклати глава.

— Нямам представа. Ние изучавахме доста подобни дисциплини: алхимия, математика, астрономия, астрология, биология, медицина… — Изведнъж той млъкна.

— Освен? — попита Софи.

— Има едно нещо. — Всякакъв цвят се бе оттекъл от лицето на Никола и тъмните кръгове под очите му личаха ясно. — Имаше едно изкуство, което аз отказах да уча — но Дий го овладя и преуспя в него.

— Не! — Пернел си пое рязко дъх, потресена.

— Некромантия — каза Алхимика. — Изкуството да съживяваш мъртвите.

Глава 54

Застанал на носа на моторница, която подскачаше по ледените води на залива на Сан Франциско, Николо Макиавели затвори очи и позволи на солените пръски да окъпят лицето му и да скрият внезапно потеклите по него сълзи.

Когато още бе смъртен, жена му Мариета веднъж го бе обвинила, че е бездушно чудовище. „Ще умреш самотен, защото не те е грижа за никого“ — изкрещя тя и хвърли по главата му антична римска чиния. Макиавели отдавна беше забравил за какво се караха тогава, но не бе забравил думите. И всеки път, когато се сетеше за тях, си спомняше Мариета, която бе обичал силно и която още му липсваше. Все още плачеше за нея. Сълзите никога не му бяха пречили: те му напомняха, че все още е човек.

Някога смяташе, че да си безсмъртен е велик дар.