Некромантът

— Първите хора не биха се приближили до къщата. Съгласен съм с Пернел: той си е тръгнал сам.

— Но къде е отишъл? — попита пак Софи. — Вкъщи ли? — Тя поклати глава. Никога през живота си не се бе чувствала толкова объркана. — Той не би ме изоставил.

— Защо си е отишъл е по-добър въпрос — рече Ифа.

Но Пернел поклати глава.

— Не, истинският въпрос е: кой го е призовал? Чудя се… — започна тя, а после млъкна. Завъртя се и отиде до кухненската маса. Седна, постави ръце от двете страни на кристалния череп, без да го докосва, и погледна към Софи. Устните й бяха разтеглени в тънка, почти горчива усмивка. — Може би сега ще ни помогнеш с аурата си.

— Защо? — прошепна Софи, напълно объркана.

— За да се опитаме да видим брат ти. Да видим дали си е тръгнал сам, или е бил отвлечен.

Ифа сложи ръка върху рамото на момичето.

— Щом притежаваш спомените на баба ми, значи знаеш колко е опасен черепът, Софи. — Тя понижи глас. — Докато гледаш в него, той също гледа в теб. Ако се взираш твърде дълго в кристалните му глъбини, можеш — в съвсем буквален смисъл — да изгубиш ума си. Не се налага да правиш това.

— Налага се — каза простичко Софи. Погледна вампирката в очите. — Ти сама каза, че би направила всичко, което е по силите ти, за да върнеш Скатах…

Ифа кимна.

— Аз ще направя същото за Джош.

Жената-воин я изгледа втренчено, после придърпа един стол.

— Това го разбирам. Седни. Аз ще бдя над теб. — За миг твърдите черти на лицето й омекнаха и тя заприлича досущ на сестра си.

— Go raibh maith agat65 — прошепна Софи на ирландски — език, който никога не бе учила. — Благодаря. — Тя погледна жената-воин в лицето.

Ифа кимна.

— Скатах би направила същото — промърмори тя.

— Сложи ръце върху кристалния череп — заповяда Пернел.

Глава 53

Джош знаеше, че това е сън — един особено ярък сън и нищо повече.

Сънуваше, че кара черната лимузина на Нитен на север по булевард „Сър Франсис Дрейк“. Още бе нощ, макар че небето от дясната му страна вече започваше да изсветлява.

Беше един от онези сънища, които са съвършени до последния детайл. Понякога сънуваше в черно-бяло и без звук, но този сън бе цветен и той дори можеше да помирише лъскавия кожен салон на колата и смътния аромат на цветя от някакъв скрит климатик. Подуши въздуха. Имаше и друга миризма: на горяща пластмаса. Къдрава струйка сив дим премина пред очите му и той сведе поглед. Отначало си помисли, че носи червено-златисти ръкавици; после осъзна, че ръцете му сияят от горещина и даже разтапят волана. Когато ги дръпна, нишки от лепкава гума и пластмаса се разтеглиха като дъвка от кормилото.

Сънят не беше страшен. Беше просто… шантав.

Зачуди се къде ли отива.

— Мисли за брат си — нареди Пернел.

Софи вдиша дълбоко и постави ръце върху черепа. Кристалът моментално придоби наситен сребърен цвят и черепът заприлича на изработен от метал.

— Мисли за Джош — каза Никола.

Софи се съсредоточи, като се опитваше да си представи брат си в пълни подробности. Празните орбити на черепа потъмняха, после станаха огледално ярки и изведнъж във въздуха над него се появи образ. Той обаче бе неясен и разпокъсан, малко повече от размазано цветно петно.

Софи усети как пръстите на Ифа се стегнаха върху рамото й и хладна сила се вля в плътта й. Тя осъзна, че жената-воин й дава част от силата на аурата си, а после усети топлия й дъх в дясното си ухо.

— Мисли за близнака си — заповяда Ифа.

Нейният брат-близнак: същата руса коса, същите сини очи. Двайсет и осем секунди по-млад от нея. До тригодишна възраст никой не можеше да ги различи.

И изведнъж менящите се цветове, които плуваха над черепа, се завихриха и наместиха, придобивайки ясна форма и очертания. Седящите около масата видяха образа на топящ се волан. Гледаха през очите на Джош.

След известно време сънят му доскуча.

На Джош му се искаше да се събуди.

Караше дълго по булевард „Сър Франсис Дрейк“, после сви вдясно по магистрала 1, а после по крайбрежната магистрала. Това бе тесен двулентов път, виещ се в утринната мъгла, която се разбягваше пред фаровете му, но Джош не се притесняваше. Нищо не можеше да му се случи в един сън. Ако катастрофираше, щеше да се събуди. Все пак жалко, че беше сън с шофиране; щеше да е много по-хубаво, ако беше с летене. Той обичаше сънищата, в които лети.

— Как го прави? — прошепна Софи. — Буден ли е, или спи?

Никола се приведе напред, опря лакти на масата и положи брадичка в шепите си. Взря се настойчиво в образите, които плуваха във въздуха над черепа.

— Вероятно на някакво равнище осъзнава какво става, но нещо е поело контрол върху него. Смятам, че някой го е призовал.

Прометей изгледа черепа с дълбоко отвращение.

— Ако знаех, че това ужасно нещо е у вас, нямаше да ви позволя да го донесете в моето Сенкоцарство. Сестра ми пропиля голяма част от живота си и цялото семейно богатство, за да унищожи тези архонтски играчки.

Никола хвърли кос поглед към Пернел, преди да вдигне очи към Прометей.

— Архонтски ли? Мислех, че са дело на Древните.

Прометей пренебрегна въпроса и съсредоточи вниманието си върху съвършения триизмерен образ, плуващ над черепа.