Некромантът

— По-скоро разчитахме Софи и Джош да ни помогнат.

Древния ги изгледа един след друг.

— Нали осъзнавате, че докато захранвате черепа, той ви изсмуква, поглъща аурите ви, спомените ви, чувствата ви — рече той бавно. — Тези черепи са истински вампири. Близнаците са млади; процесът би съкратил живота им с няколко години, но щяха да оцелеят. Само че вие, в сегашното ви състояние, няма да оцелеете.

— Цял живот сме се борили за опазването на човешката раса — каза тихо Пернел. — Не можем да спрем сега. Ще се борим до последния си дъх, за да я защитим от Тъмните древни.

— Ще платите висока цена.

— Всичко си има цена — рече простичко Никола. — И понякога тя си струва да бъде платена. — Той си пое дълбоко дъх и погледна към Древния. — Ти например си платил тежка цена за това, че даде живот на хората.

Прометей кимна.

— Някога съжалил ли си?

— Нито за миг. — Древния се втренчи в черепа. — Нито за един-единствен миг — каза той тихо, а после се усмихна горчиво. — Сестра ми ги наричаше кристални библиотеки. Даже подозираше, че те може да носят частична вина за изчезването на расата на Архонтите, и затова унищожи толкова от тях, колкото успя да намери. Казваше, че някои знания не бива да бъдат предавани. И постоянно ми повтаряше един съвет: Древните никога, ама никога не бива да докосват черепите.

— Защо? — попита Никола.

Прометей пренебрегна въпроса. Протегна ръка и я постави върху тази на Фламел. Стаята моментално се изпълни с мирис на анасон и черепът доби тъмнорубинен цвят.

— Мога да се свържа с момчето, но ти ще трябва да се съсредоточиш върху Магьосника — каза той почти извинително. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Това ще те състари.

— Направи го — каза Пернел и Алхимика кимна.

— Тогава хайде да видим какво е подготвил Магьосника за момчето — изрече Древния през стиснатите си зъби, докато над черепа се оформяха образи: кристално ясна картина в ярки цветове.

И изведнъж те гледаха през очите на Джош Нюман право в лицето на Вирджиния Деър.

Глава 56

— Не можеш ли да караш по-бързо? — сопна се Ифа. — Бих могла да бутам тази таратайка с по-голяма скорост.

— Натиснал съм педала докрай — каза спокойно Нитен, — но колата е на четирийсет години и двигателят й е само петдесет конски сили.

— Боклук — промърмори Ифа. Погледна към Софи, която лежеше на дългата задна седалка. Присегна се и придърпа едно одеяло върху раменете на момичето. — Човек би си помислил, че един Древен ще има по-хубава кола от този допотопен миниван — каза тя, като се обърна пак към Нитен.

— Изненадан съм, че Прометей изобщо има кола. Освен това не е миниван, а микробус. На мен ми харесва — каза японският безсмъртен. — Това е микробус „Фолксваген“, модел 1964-та. И още си е в оригиналния червено-бял цвят. Обикновено ги боядисват във всички цветове на дъгата.

— Чуй се само. Откога стана такъв спец по колите? — рече саркастично Ифа.

Съвсем лека усмивка раздвижи устните на Нитен.

— Не знаеше ли, че колекционирам стари коли?

Ифа го погледна изненадано.

— Не — каза накрая. — Не знаех.

— Откога ме познаваш, Ифа? — попита той на официален японски.

Тя се намръщи и отговори на същия език:

— Като че ли си спомням някаква битка.

— Срещнахме се в битката при Секигахара през 1600 година.

Тя кимна бавно.

— Да, спомням си.

— Помислих те за Скатах — напомни й той.

Ифа се усмихна и кимна пак.

— Но веднага, щом започнахме да се бием, разбрах, че не си момичето, с което се бях сражавал преди. Имаш различен стил.

— И те победих — напомни му тя.

— Така е — съгласи се той. — Единствения път, в който успя да ме победиш. — Завъртя големия волан и микробусът сви в тясната двулентова магистрала. — Значи ме познаваш от колко — повече от четиристотин години… и въпреки това, какво в действителност знаеш за мен?

Ифа се втренчи в слабия мъж в черен костюм и поклати глава.

— Не много — призна тя.

— И защо? — попита той.

Тя сви рамене.

— Защото никога не си се интересувала — каза меко Нитен.

— Ти си най-егоцентричното същество, което познавам.

Жената-воин примигна изненадано.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо.

— Това не е критика — продължи той, — а просто наблюдение.

Пътуваха дълго време в мълчание, преди Ифа да се обади:

— Е, и защо ми го казваш сега, след четиристотин години?

— Просто съм любопитен — рече Нитен. Тъмнокафявите му очи се плъзнаха към огледалото за задно виждане и той го наклони така, че да може да гледа Софи. — Ти не познаваш това момиче. Срещна го едва вчера и останах с впечатлението, че или не го харесваш, или се боиш от него.

— От никого не се боя — възрази механично Ифа.

Нитен се поклони.

— Ти си безстрашна в битка — съгласи се дипломатично той.

— Тогава защо сега я караме, за да се срещне с един опасен и могъщ противник?

Ифа се втренчи право напред и когато най-сетне отговори, гласът й звучеше отнесено и далечно.

— Тя търси своя близнак — прошепна жената.

— И това ли е единствената причина? — притисна я внимателно той.

— Тя ме помоли за помощ, Нитен — каза тихо Ифа. — Знаеш ли кой е последният, който ме е молил за помощ?

Нитен поклати глава, макар да подозираше, че знае отговора.