Некромантът

Старицата поклати глава и се накани да се качи пак по стълбите, когато нещо изхрущя под чехлите й. Тя се наведе с мъка и го вдигна от килима. Беше късче изсъхнала и спечена кал. Агнес присви очи към стълбите. Когато преди няколко минути бе слязла по тях, там нямаше и петънце, но сега целите бяха покрити с изронена кал. Някой бе слязъл долу след нея, носейки стари кални обувки. Агнес завъртя рязко глава и зърна издайническата диря от кал по пода, която водеше право към вратата.

— Джош Нюман — прошепна тя съвсем тихо, — какво си направил?

Движейки се толкова бързо, колкото й позволяваше артритът, тя се качи горе и бутна вратата на стаята на Джош, без да почука. Моментално зърна мръсните дрехи, хвърлени в коша, и гуменките, забутани под леглото. Отвори гардероба и видя празното място там, където бяха стояли туристическите обувки.

Застанала насред стаята, тя се завъртя бавно, усещайки, че има нещо странно във въздуха. Сетивата й вече не бяха толкова остри като едно време; възрастта бе отслабила зрението и слуха й… но обонянието й си оставаше силно. В неподвижния сух въздух на стаята се долавяше сладкият аромат на портокали.

Старицата въздъхна и измъкна телефона от джоба си. Никак не гореше от нетърпение да каже на Ричард и Сара Нюман, че децата им са изчезнали. Отново. Ама и тя се оказа една настойница!

Глава 9

— Усещам вонята на Дий върху всичко — оплака се Пернел.

Беше се изкъпала и преоблякла в чисти дрехи: избелени сини джинси, красиво бродирана риза от египетски памук и чифт ботушки, ръчно изработени за нея през 1901 година в Ню Йорк. Още влажната й коса бе прибрана назад и вързана на конска опашка. Тя извади дебел вълнен пуловер от един резбован скрин, притисна го към лицето си и вдиша дълбоко. — Пфу! Развалени яйца.

Никола кимна. Той също се бе изкъпал и преоблякъл в един от своите почти еднакви комплекти от черни джинси и тениска. Тениската бе с култовия дизайн от „Тъмната страна на луната“15.

— Всичко органично е започнало да гние — каза той. Вдигна една тениска в кошмарно ярки цветове. Тя бе покрита с плесенни спори и голяма част от долния й край бе изгнила и разнищена. Докато Никола я държеше и я оглеждаше, един от ръкавите се откъсна. — Тази ми беше от Уудсток — оплака се той.

— Не е вярно — възрази Пернел. — Купи я от една разпродажба на булевард „Вентура“ преди десетина години.

— О. — Никола вдигна отново унищожената тениска. — Сигурна ли си?

— Напълно. Ти не си ходил на Уудсток.

— Така ли? — Алхимика звучеше изненадано.

— Реши да не ходиш, когато „Джетро Тъл“ се отказаха да свирят там и Джони Мичъл се оттегли. Каза, че ще бъде загуба на време. — Пернел се усмихна. Тя човъркаше катинара на един огромен пътнически сандък, поставен до леглото. — Всъщност даже го повтори няколко пъти.

— Ето значи още едно нещо, за което съм грешал. — Той огледа спалнята и натисна с крак дъските на пода. — Мисля, че не бива да се мотаем дълго тук. Имам чувството, че подът ще пропадне всеки момент.

— Трябва ми само минутка. — Големият колкото юмрук катинар се отвори с изщракване и Пернел вдигна капака. Слабо ухание на рози и екзотични подправки изпълни въздуха. Никола се приближи до жена си и загледа как тя внимателно изчетква изсъхнали розови листенца от кожения вързоп вътре. — Помниш ли кога за последно прибрахме тази кутия? — попита тя тихо, несъзнателно минавайки на френски.

— В Ню Мексико през 1945-а — отвърна веднага той.

Пернел кимна. Разви кожената обвивка и под нея се показа стара на вид резбована дървена кутия.

— Ти искаше да я заровиш на полигона, където се провеждаше опитът „Тринити“16, за да бъде унищожена от първата атомна бомба.

— А ти не ми позволи — напомни й той.

Пернел вдигна поглед към съпруга си и през очите й премина сянка.

— Аз съм седма дъщеря на седма дъщеря. Знам… — Тя направи пауза и на лицето й се появи израз на ужасна тъга. — Знам някои неща.

Никола постави леко ръка на рамото й и го стисна.

— И си знаела, че ще имаме нужда от тези предмети?

Пернел погледна отново към кутията, без да отговори, а после вдигна капака. Вътре лежеше навит дебел кожен камшик в сребристо и черно. Тя сви дългите си пръсти около тъмната дръжка и го вдигна. Кожените ивици прошумоляха леко от триенето една в друга.

— Ето един стар приятел — прошепна тя.

Никола потрепери.

— Отвратително нещо.

— Да, но неведнъж е спасявал живота ни — рече Пернел и го уви около кръста си, като го промуши през халките за колан на джинсите. Дръжката увисна отстрани на десния й крак.

— Изплетен е от змии, които ти отскубна от косата на Медуза — напомни й Никола. — Знаеш ли колко близо бяхме до смъртта в онзи ден?

— Е, строго погледнато, нямаше да умрем — рече Пернел. — Тя щеше да втвърди аурите ни…

— … и да ни превърне в камък — завърши Никола.

— Освен това — добави Пернел с усмивка, като потупа дървената кутия, — ние получихме каквото искахме и си струваше да видим изражението върху лицето на горгоната, докато се измъквахме. — Тя бръкна в сандъка и извади още една кутия. — А това тук е твое.