Некромантът

— На косъм. — Докторът забърза към монитора на охранителните камери и го включи, а после започна бързо да сменя каналите. Подозрителният му ум се чудеше дали това не е капан: дали Макиавели не говореше с него, за да го разсее, докато обкръжават сградата? Но офисите и коридорите бяха празни, а паркингът — напълно пуст. — Защо ми се обаждаш? — попита той.

— За да те предупредя.

— Да ме предупредиш! — Въпреки вековната практика, Дий не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Преди няколко минути през Шибалба към Сенкоцарствата потекоха вестоносци. Знаеш какво означава това, нали?

Дий кимна почти несъзнателно.

— Шибалба ли? — попита на глас.

На Другия край на света в гласа на Макиавели се прокрадна нотка на нетърпение.

— Да, Кръстопътя, Мястото на страха. Това е едно от древните Сенкоцарства.

— Знам го — рече Дий кратко. — Мориган ме заведе там по време на последния Велик събор.

— Бил си там? — Макиавели бе впечатлен.

— Да.

Шибалба бе неутрална територия, която се използваше за срещи между Древни и Тъмни древни от различни Сенкоцарства. Дий беше един от шепата хора, стъпвали там. Дори бе избрал отличителния мирис на аурата си, така че да съответства на сярната миризма в онзи свят. Щом Тъмните древни пращаха вестоносци през Шибалба, това означаваше, че искат да са сигурни, че всяко Сенкоцарство, дори най-далечното, ще узнае техните заповеди.

— Съдили са ме, така ли? — попита Магьосника. След претърпения провал не се съмняваше, че присъдата му е била произнесена и че неговите Тъмни господари взимаха мерки той да не може да се скрие дори в най-отдалечените Сенкоцарства. Беше заседнал на земята. Той отстъпи от монитора и се взря в едно огледало: осъзнаваше, че гледа един мъртвец.

— Съдили са те и са те признали за виновен.

Дий кимна, но не каза нищо. Беше отдал целия си живот в служба на Тъмните древни, а сега те го бяха осъдили на смърт.

— Чу ли ме? — тросна се Макиавели.

— Чух те — каза тихо Дий. Заля го вълна от умора и той посегна да се подпре на стената.

Презатлантическата линия пропука.

— Всички Потомци или безсмъртни хора, които си призовал в Лондон, за да преследват Никола Фламел и близнаците, сега ще се обърнат срещу теб… особено щом разберат, че обявената за теб награда е два пъти по-голяма от тази за Алхимика.

— Не съм сигурен дали трябва да се чувствам поласкан или не.

— Има една разлика. — Линията пропука отново и гласът на Макиавели взе ту да заглъхва, ту да се усилва. — Нашите господари биха приели Фламел жив или мъртъв, но теб те искат жив. Изразили са се пределно ясно: всеки, който те убие, го чака ужасна участ.

Дий потрепери. Знаеше, че господарите му го искат жив, за да го лишат от безсмъртието му, да го гледат как остарява пред очите им, а после да го направят пак безсмъртен. Щеше да е обречен на вечни страдания в тялото на много стар човек.

— Откъде знаеш? — учуди се той.

Гласът на Макиавели спадна до шепот.

— Господарят на моя американски приятел се свърза с него.

— А защо ми го казваш?

— Защото и аз като теб се провалих във възложената ми задача — изрече бързо Макиавели. — Пернел избяга от острова. Всъщност сега съм затворен на Алкатраз.

Дий не успя да попречи на усмивката да се разлее по лицето му, но прехапа силно бузата си отвътре, за да не заговори.

— Може да настъпи време, когато ще имаме нужда един от друг, докторе — продължи Макиавели.

— Врагът на моя враг е мой приятел — отвърна Дий със старата поговорка.

— Точно така. Докторе, време е да бягаш, да се криеш. Твоите господари са те обявили за утлага12.

Линията замлъкна рязко. Дий бавно прибра телефона в джоба си и хвърли един последен поглед към огледалото. Той беше утлага, вълча глава13, човек извън закона. После се изсмя високо: последното същество, което Древните бяха обявили за утлага, бе Древния Марс Ултор.

Глава 7

Когато Джош докуцука обратно до къщата, леля Агнес стоеше на вратата и го чакаше. Тясното й лице бе застинало в навъсено изражение, а тънките й устни не се виждаха изобщо.

— Хвърли телефона на пода, а после хукна навън — тросна се тя, когато момчето се заизкачва по стълбите. — Искам обяснение, млади човече.

— Нямам обяснение. Софи… — Той се поколеба. — Софи ме викаше.

— Не се налагаше да хвърляш телефона на пода.

— Съжалявам. — Джош си пое дълбоко дъх, решен да не казва нищо повече. Бе разтревожен за сестра си; последното, от което имаше нужда, бе леля му да му чете конско.

— Телефоните струват пари…

Джош се шмугна покрай нея.

— Ще довърша разговора с татко.

— Той прекъсна. Връзката беше лоша — и се влоши още повече, когато ти хвърли телефона — добави тя. — Каза да ти предам, че ще се обади по-късно. Майка ти каза никой от двама ви да не напуска къщата, преди да е говорила с вас. Много е недоволна — добави зловещо леля Агнес.

— Не се и съмнявам — промърмори Джош. Мина по коридора, насочвайки се към стълбите.

— А къде е сестра ти? — попита леля Агнес.

— Не знам — отговори искрено момчето.

Старицата скръсти ръце и го изгледа с присвити очи.

— Искаш да кажеш, че е тръгнала нанякъде, без да се спре да каже едно здрасти!