Некромантът

Но Хеката вече я нямаше — за първи път от поколения насам една Древна бе убита, — а нейното Сенкоцарство бе унищожено заедно с прилежащите му царства на Асгард и Нифлхайм.

И виновникът за това бе Дий.

Много Древни бяха поискали смъртта на Магьосника, но в първите дни след унищожаването на Игдразил и Сенкоцарствата могъщите господари на Дий го бяха закриляли. След суматохата в Париж и бягството на Алхимика и близнаците от Англия обаче на тази закрила бе сложен край. Когато Древните обявиха Дий за утлага, той се превърна в достъпна за всекиго плячка.

Один се бе заклел да отмъсти жестоко на Дий, когото винеше за смъртта на Хеката — жената, която някога бе обичал. Едноокият Древен знаеше, че неговата свирепа съперница Хел се е спасила при унищожаването на собственото й Сенкоцарство, Нифлхайм, и сега също преследваше Дий, обаче бе твърдо решен пръв да открие Магьосника и да се разправи с него. Затова бе пратил своите вестоносци в човешкия свят.

Птиците оглеждаха града с очи, които проникваха отвъд физическата форма, нащрек за всяка необичайна дейност. Забелязваха и докладваха на Древния за безбройните същества, които се движеха по оживените улици. Носейки се в напоения с мирис на петрол вятър над димящите развалини на едно гробище за стари коли в Лондон, те усетиха ефирните следи от необикновени и древни сили. Зареяха се над равнината Солсбъри и закръжиха над древния монумент Стоунхендж, където въздухът бе натежал от аромата на портокал и ванилия, а земята бе разровена и разкаляна от множество копита и ноктести лапи.

После полетяха обратно към града и се понесоха лениво по въздушните течения и вихри, почти твърде високо, за да бъдат видени, описваха големи кръгове и чакаха, чакаха, чакаха…

И тъй като не знаеха смисъла на понятието време, търпението им бе безгранично.

Глава 12

Тримата с бръснатите глави се приближиха към Дий.

— Има обявена награда за теб — каза този с татуираното теме, като застана точно пред доктора. Въпреки че Магьосника не бе висок, другият бе поне два-три сантиметра по-нисък от него, но широкоплещест и мускулест. Устните му се раздвижиха в опит да наподобят човешка усмивка, но резултатът бе просто свирепа гримаса, която разкри заострени жълти зъби. — Голяма награда.

— Искат те жив — добави друг. Той беше заел позиция от дясната страна на Дий.

— Но не задължително невредим — обади се третият отляво, Той беше най-едрият от тримата и носеше мръсна зелена камуфлажна тениска, която се изпъваше силно върху мускулестите му гърди.

— Интересно как се обръщат нещата на тоя свят — рече водачът. Акцентът му бе странна смесица от севернолондонски и източноевропейски. — Вчера работехме за теб и преследвахме химика. Днес преследваме теб. — Той потри енергично ръце. — И то за двойно повече пари. Май си ни плащал твърде малко за Фламел и децата. — Ниският мъж се усмихна отново. — Винаги си бил стиснат, доктор Дий.

— Предпочитам термина пестелив — каза спокойно Дий.

— Пестелив. Хубава дума. Бас държа, че означава стиснат.

— Той погледна към другарите си и двамата кимнаха.

— Стиснат — повтори единият.

— Скръндза — добави най-едрият.

— Като си пестелив, не можеш да си купиш вярност. Може и, ако ни беше плащал малко повече, сега щяхме да сме склонни да се зазяпаме в другата посока.

— А щяхте ли да го направите? — попита с любопитство Дий.

— Вероятно не — отвърна създанието. — Ние сме ловци. Обикновено хващаме това, което преследваме.

Тънките устни на Магьосника се извиха в неприятна усмивка.

— Обаче не успяхте да хванете Фламел и децата вчера — каза той.

Ниският мъж сви неловко рамене.

— Е, да…

— Не успяхте — напомни му Дий.

Татуираният пристъпи по-наблизо и понижи глас, озъртайки се бързо наляво-надясно.

— Проследихме миризмата им чак до църквата „Сейнт Мери-либоун“. После се появиха дерг-ду — добави той с нотка на ужас в гласа.

Дий кимна, като се стараеше да запази лицето си безизразно. Вонята, носеща се откъм създанията, бе отвратителна — смесица от дъх на старо месо, спарени дрехи и немити тела. Кукубутите бяха ловци, деца на вампир и Торк Мадра, по-скоро животни, отколкото хора, и Дий предполагаше, че поне една от фигурите, застанали около него, има опашка, скрита в панталоните. Но дори тези свирепи наемници изпитваха ужас от дерг-ду, Червените кръвопийци.

— Колко бяха? — попита той.

— Две — прошепна водачът на кукубутите. — Женски — добави мрачно.

Дий кимна отново; женските бяха далеч по-смъртоносни от мъжките.

— Но и те не успяха да хванат Фламел и близнаците — каза той.

— Не. — Създанието се ухили пак, показвайки ужасните си зъби. — Бяха прекалено заети да ни гонят. Измъкнахме им се в Риджънтс Парк. Беше малко смущаващо да ни преследват през парка две същества с вид на ученички — призна кукубутът. — Но това, че заловихме теб, е повече от добра компенсация.

— Още не сте ме заловили — промърмори Дий.

Съществото отстъпи назад и разпери ръце.