Некромантът

— Сигурно е изникнало нещо важно — рече Джош, като докара върху лицето си една усмивка, макар вътрешно да се чувстваше ужасно.

— Не знам какво ви е прихванало вас двамата — промърмори леля Агнес. — Не се прибирате с дни… дори не си правите труда да се обадите… Днешната младеж няма никакво уважение…

Джош тръгна нагоре по стълбите.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— В стаята си — отвърна Джош. Знаеше, че трябва да се махне по-далеч от леля си, преди да е казал нещо, за което ще съжалява.

— Е, можеш да си останеш там, млади човече. Имам чувството, че вие двамата ще бъдете наказани да не излизате за много дълго време! Трябва да се научите да проявявате малко уважение към по-възрастните.

Джош се опита да не обръща внимание на леля си, докато се качваше нагоре към своята спалня. Щом влезе, затвори вратата след себе си и се облегна на хладното дърво. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и се помъчи да потисне чувството на гадене в стомаха си.

Софи бе изчезнала. И се намираше в опасност.

Ифа бе отвлякла сестра му и той нямаше представа защо — макар да знаеше, че не е на хубаво. Дали Ифа работеше за Тъмните древни? Защо бе взела Софи — и защо после бе избягала от него? Макар да бе уморен и изплашен, Джош не можа да се сдържи и се усмихна. Когато бе изтичал навън, Ифа не изглеждаше уплашена. Държеше се високомерно, а когато той поиска от нея да пусне сестра му, тя веднага отказа. Но после нещо бе уплашило вампирката. Може би начинът, по който аурата му бе започнала да оформя златна броня около тялото му.

Джош вдигна ръцете си и ги погледна. Сега те бяха от плът и кръв, кожата на дланите му бе ожулена от падането, а ноктите му — мръсни и нащърбени. Но съвсем наскоро ги бяха обвивали златни ръкавици. Той си спомни как златото се стече по ръцете му, за да покрие двете половини на счупения бастун, превръщайки ги в метални пръчки. Когато бе ударил колата, те с лекота бяха пробили стъклото и стоманата. Но в мига щом бе метнал пръчките след лимузината, те отново бяха станали дървени. Джош изведнъж си спомни легендата за гръцкия цар Мидас. Всичко, което той докосвал, се превръщало в злато. Може би древният цар бе имал златна аура.

А после усмивката на Джош помръкна. Той бе предал сестра си. Трябваше да продължи да тича; може би щеше да настигне колата. Може би, ако бе съумял да фокусира някак аурата си, щеше да е в състояние да направи нещо… макар да не бе съвсем сигурен какво.

Щеше да я намери, зарече се той.

Смъкна се на четири крака и издърпа раницата си изпод леглото. После стана и се зае да отваря чекмеджетата, да вади дрехи и да ги тъпче в нея: чорапи и бельо, резервен чифт джинси, две тениски. Съблече мръсните дрехи, които носеше още от Париж, хвърли ги в коша за пране до леглото и облече чисти.

Преди да надене червената тениска на футболния клуб 49 ers, свали платнената торбичка, окачена на врата му, и приседна на края на леглото. Отвори я и надникна вътре. Там бяха двете страници, които бе откъснал от Сборника миналата седмица. Според Алхимика, те съдържаха Последното призоваване, което бе необходимо на Дий, за да върне Тъмните древни.

Джош изтръска страниците на леглото до себе си. После ги постави една до друга. Бяха около петнайсет сантиметра широки и двайсет и три високи и изглеждаха като направени от пресована дървесна кора и листа.

Последно бе огледал страниците, когато лежаха на пода на опустошената книжарница, а той и сестра му бяха замаяни и объркани от всичко, на което току-що бяха станали свидетели. Би се заклел, че тогава буквите се движеха — но не и сега.

Страниците бяха покрити и от двете страни с назъбени писмена. Джош бе виждал подобни символи, изсечени върху древни артефакти в кабинета на баща си, и му се струваше, че много приличат на шумерски. Една буква — която той реши, че може би е заглавната — бе красиво оцветена в ярко златно и червено, докато останалите бяха изписани с черно мастило, което пазеше своята отчетливост дори след безброй векове. Той взе едната страница и я вдигна към светлината.

И премигна удивено.

Думите наистина се движеха. Пълзяха бавно, местеха се и се преподреждаха на страницата, образувайки думи, изречения, абзаци на безброй езици. Някои от буквите му изглеждаха почти познати — видя пиктограми и руни и успя да различи отделни гръцки букви, — но повечето бяха напълно чужди.