Нашественици във времето

— Ще бъдем уловени в каузална примка, нали?

— Джейсофт Парз, причинността не действа по толкова опростен начин. В такива обстоятелства всички различни следствия могат да съществуват едновременно, като вероятностите, изразени с квантова функция. Но само една от тези възможности ще се свие до линия на действителност…

— Сигурен ли сте? — мрачно попита Парз. — Говорите за унищожаването на цяла раса… за промяна на историята в космически мащаби.

— Да, сигурен съм. Моето намерение е да прекъсна всички вероятности, всички варианти на действителността, в които човечеството може да оцелее. След разрухата на вашата планетна система ти ще бъдеш единственият жив човек.

— А вие и аз ще изчезнем в небитието — все така мрачно възрази Парз.

— Не. Но времевата линия, от която ще се появим, вече няма да съществува като възможност. Ние ще изпаднем извън своето време. Обаче аз ще си свърша работата.

Да, каза си Парз, това за което говори, е осъществимо. То е нещо повече от геноцид. Каксът замисля не просто изтребление на човешкия вид, а заличаването на всички варианти на действителността, в които човечеството би могло да оцелее.

Пресметливостта на какса прониза претръпналата душа на Парз по-силно от всичко друго. Как едно разумно същество може да обсъжда толкова ужасни събития — унищожаването на раси, на светове, на времеви линии — с езика на студената логика, на науката?

По дяволите, безмълвно протестираше Парз, та ние говорим за заличаването на цяла раса, на възможното съществуване на милиарди още неродени души…

Но той осъзна унило, че както винаги каксът не правеше нищо повече от онова, което хората се бяха опитвали да причинят на своите себеподобни в миналото.

— Парз, скоро ще навлезем в гърлото на червеевата дупка. Трябва да се подготвиш за каузалния стрес.

— Каузален стрес ли?

Парз се взираше в празната, зейнала уста на портала. Всички оттенъци на сребристо-златното бяха изчезнали, оставяйки само мрак, който поглъщаше звездите.

— Знаете ли, вие възнамерявате да унищожите моя роден свят. А всичко, което аз чувствам, е личният ми страх от влизането в тази проклета червеева дупка.

— Вие сте една доста ограничена раса, Джейсофт Парз.

— Може и да сме. Може би така е по-добре.

Сплайнът се разтърси. За Парз, предпазен от течността в окото, треперенето на голямото цяла миля животно беше като леко земетресение.

— Страхувам се, какс.

— А представяш ли си моите грижи?

Треперенето стана непрекъснато, Парз го усещаше като високочестотни вибрации на течността — малките вълнички блъскаха плътта му, сякаш голямо насекомо го удряше с криле — и като скрито басово ръмжене, идващо от грамадния скелет на Сплайна. Корабът страдаше.

— Какс, говорете ми.

— За какво?

— За каквото и да е — промърмори Парз. — Не ми пука. Каквото и да е, за да отклони ума ми от това. Разкажете ми как един-единствен човек е разрушил вашата планета… Разкажете ми за Джим Боулдър.

— Ще я унищожи. По-точно — щеше да я е унищожил.

— Както и да е.

Каксът като че мислеше.

— Може би. Но що за странен въпрос, Джейсофт Парз? Трябва да преценя ти какво би спечелил от получаването на такава информация. Вероятно замисляш някакъв безплоден план да използваш сведенията, за да се реабилитираш пред своите… От най-големия изменник в историята им до един невъзпят герой…

Изненадан и уплашен, Парз се вгледа в себе си. Изменник? Преди месец би отхвърлил обвинението.

Но сега каксът промени правилата. Внезапно Парз се видя как се е превърнал от дипломат-съглашенец със съмнителен морал в свидетел на гибелта на своята раса…

Сплайнът се разтърси отново, този път по-силно и през очната течност сякаш проникна нисък стон на болка или ужас.

Нима каксът беше прав? Дали някаква част от подсъзнанието му още прехвърляше разни кроежи и търсеше път да вземе връх дори в този момент? Дали, изумено се запита той, още таеше някаква надежда?

Каксът мълчеше.

Сега корабът се тресеше толкова силно, че Парз меко се удари в стената на огромното око. Сплайнът изглежда се изтласка на няколкостотин метра, за да избегне източника на болка.

Джейсофт затвори очи и безгласно заповяда на софтуера в очите си да извика изображението отвън, предавано от съпровождащия кораб.

Неговият Сплайн навлизаше в една от страните на портала, напредваше предпазливо като при скачване, извивките на туловището му почти докосваха синкавите ръбове на рамката.

Парз се намираше само на стотина часа от миналото.

Каксът заговори внезапно, явно взел решение.

— Името на човека беше… ще бъде… Джим Боулдър. Мъж от епохата на Окупацията, не много далеч в твоето бъдеще, Парз.

Боулдър беше един от последните пилоти сред хората. Забраната на каксите върху работата на хората с космически апарати ще стане пълна. При кацането си те ще бъдат повреждани. Извънземните колонии на хората ще преминат към самозадоволяване. Или ще бъдат закрити, а техните жители — върнати на Земята. Или ще измрат.

Хора като Боулдър ще загубят призванието си. Смисъла на живота си. Това даде… ще даде възможност Боулдър да бъде нает за специална задача.