Нашественици във времето

Кър-метриката била човешкото название за едно особено решение на Айнщайновите уравнения в общата теория на относителността. Когато пространство-времето се изкривява от достатъчно масивен, въртящ се тороид, то може да се… отвори.

— Като червеева дупка ли? — попита Парз.

— Да. Но „Интерфейс“ с Кър-метрика няма да свързва две точки от едно и също пространство-време. Той е гърло между пространства-времена.

Парз се напъваше да разбере.

— Казвате, че този… „район с Кър-метрика“ е врата… път, водещ извън нашата вселена?

— Грубо казано — да. Ксийлите се опитват да създадат изход от този космос.

— И за да направят това, са готови да разрушат област, простираща се на стотици милиарди светлинни години…

Парз изведнъж пак ослепя. В паниката си той бързо изричаше команди, но този път зрението му не се възстанови. Тъмнината, в която беше потопен, беше по-дълбока, отколкото при просто затваряне на очите… С ужасяваща яснота осъзна, че това беше мракът на нищото, на пустотата.

— Какс! — Гласът му звучеше глухо, като че всички сетива едновременно отказаха да работят. — Какво ми става?

Гласът достигаше до него далечен, но отчетлив.

— Това е каузален стрес. Прекъсването на причинно-следствените линии, на квантовите вълнови функции, в които си запечатан. Каузалният стрес причинява нарушения в дейността на сетивата…

Джейсофт усещаше как сетивата му омекват и се носят надалеч от него, като че ставаше безтелесен, прашинка съзнание, която нямаше къде да се закачи във вселената около себе си.

Каксът продължи да говори. Гласът му зовеше Парз като далечна тръба.

— Джейсофт Парз, това не е по-леко за мен, за всяко разумно същество, отколкото за тебе… дори и за Сплайна. Но ще отмине. Не позволявай да подкопае разума ти. Съсредоточи се в това, което ти казвам.

— С откраднатия кораб Джим Боулдър убягна на ксийлските инженери. Върна се в родната ни система, откъдето започна пътешествието му. Джейсофт, каксите са раса от търговци. Боулдър се завърна с безценно съкровище — сведения за най-грандиозното творение на ксийлите. Не би трябвало да те учуди, че решихме да… ъ-ъ… запазим информацията за себе си. Но Боулдър ни надхитри.

Около Парз сега блещукаха призрачни проблясъци, отражение на вълнички, като лунна светлина върху море.

— Така и не си изяснихме подробностите. Боулдър трябваше да се появи от хиперпространството в район, обкръжен от бойни кораби Сплайни, всички оборудвани с гравитационно-вълновата технология на звездотрошачите… Той не направи това. Боулдър оцеля и избяга.

Използвахме звездотрошачите. В бъркотията и паниката те засегнаха слънцето на каксите. Достатъчно, за да бъде напълно нарушено равновесието му — то се превърна в нова звезда.

Каксите бяха принудени да се спасяват с бягство. Десетки индивиди загинаха по време на преселението. Загубихме силата си и Окупацията на Земята рухна…

Озадачен и загубил чувство за ориентация, Парз все пак не можа да сдържи ликуването си при тези думи.

Сива светлина без форма и структура го заобикаляше… Не, не го заобикаляше, той беше част от нея — като че това беше сивотата извън действителността, светлината, пред която всички явления са само сенки. Уплахата му се уталожи, на нейно място дойде чувството за невъзмутимо могъщество. Усещаше се голям светлинни години и все пак не по-голям от атом, стар милиони години, но и по-свеж от първия дъх на новородено.

— Какс, какво става, по дяволите?

— Каузален стрес, Парз. Сетивни нарушения. Причинността не е просто явление. Когато нещата се съберат веднъж, те стават част от единна квантова система… и трябва да останат вечно свързани чрез свръхсветлинни квантови ефекти. Представи си, че вървиш по бряг и създаваш следа от стъпки. След като минеш, с времето стъпките ти може и да се заличат, но всяка от тях остава свързана с тебе чрез нишките на квантови функции.

— И когато напусна своя район в пространство-времето?

— Нишките се късат. Причинно-следствените връзки се разпадат и трябва да се създадат отново.

— Мили Боже! Какс, струва ли си пътуването във времето тази болка?

— Да, за да постигнеш целите си — тихо отговори каксът.

— Довършете разказа си.

— Да го довърша ли?

— Защо ксийлите строят път извън вселената? Към какво се стремят?

— Подозирам, че ако знаехме отговора, бихме узнали и много от тайните истини за вселената. Но не го знаем. Разказът трябва да остане недовършен, Джейсофт Парз.

— Ами ако ксийлите не търсят нещо отвъд техния Пръстен, а бягат от нещо в тази вселена?

— Как мислиш, от какво биха могли да се боят ксийлите?

Тласкан, объркан, Парз не намираше какво да каже.

Корабът Сплайн нахлуваше през времето.

9

Джаар от „Приятелите на Уигнър“ чакаше Майкъл Пул до входа капсулата на „Рака“. Пул застана на платформата пред люка, окъпан в зловещата светлина на Юпитер. Погледна чакащия го младеж, пръснатите в далечината здания от ксийлски материал, зърна древните камъни — и над всичко беше надвиснала идеално гладката извивка на Юпитер.

Почувства се твърде стар.