Нашественици във времето

Ясните геометрични очертания на рамката на „Интерфейс“ изпъкваха рязко до плътта на Сплайна. В един миг корабът се размина на някакви си десетки метри с рамката. Закалената срещу изпитанията на хиперпространствените пътувания плът сякаш вреше. Парз виждаше как по тази белязана, металносива повърхност избиват мехури с размерите на квартали. Те избухваха като малки вулкани, изхвърляха гейзери почти човешка наглед кръв, които мигновено замръзваха в потоци от червени ледени кристали, искрящи в сините отблясъци на рамката. Цели декари от Сплайна се гърчеха, опитвайки се да отдалечат раните от екзотичната материя.

— Каква беше задачата на Боулдър? — попита Парз.

— Какво знаеш за галактическите течения?

Галактиките — и галактическите купове и свръхкупове, половин милиард светлинни години нашир — се движеха в съгласувани потоци през пространството. Сякаш галактиките бяха мушици, привлечени от някаква невиждана светлина… Човешките астрономи описваха тези течения от столетия, но никога не успяваха да ги обяснят задоволително.

— Това какво общо има с Боулдър?

— Ние подозирахме, че теченията някак са свързани с ксийлите.

Парз прихна.

— Я стига! Ксийлите са могъщи, но не са богове.

— Изпратихме Боулдър да разбере така ли е — меко каза каксът.

Парз се намръщи.

— И как? Та това е невъзможно. Дори с най-бързия от нашите кораби с хипердвигател това би отнело субективни векове…

— Имахме достъп до ксийлски кораб.

Парз усети как се напрегнаха челюстите му.

— Но и това е невъзможно.

— Тези подробности не са съществени. Достатъчно е да знаеш, че Боулдър оцеля в пътуването до центъра на теченията.

— Мястото, където отиват всички галактики?

— Да.

А когато се оказал близо до центъра, Боулдър открил, че структурата на всички галактики, освен най-компактните елиптични, се нарушавала. Парчета от галактики, звезди и светове падали в невероятната гравитационна яма в центъра на всичко, а изместената съм синята част на спектъра светлина потъвала там преди тях.

— А на дъното на ямата?

Каксът мълчеше.

За Парз, който още гледаше кораба отвън, рамката на портала сякаш изгаряше злополучния Сплайн. Но знаеше, че това не е топлина, а високочестотна радиация и гравитационни вълни, предизвикани от свръхплътната екзотична материя, която толкова силно нараняваше Сплайна. Парз потръпваше от съчувствие към страдащия кораб.

Образът премигна и угасна. Оказал се във внезапна изкуствена слепота, Парз стреснато разбра, че корабът би трябвало напълно да е влязъл в червеевата дупка. Обзет от клаустрофобия и паника, той избълва безгласни команди.

Зрението му се проясни.

Кухината на окото тънеше в същия мрак, в който той се бе събудил. Вярното му светлинно кълбо все така плуваше до него.

Значи Сплайнът бе затворил очите си. Е, не можеше да го вини за това.

Корабът се тресеше на тласъци. Течността се плискаше в окото. Парз изплува до най-близката стена и се улови за нервен проводник като за въже.

— Гравитационен стрес — промърмори каксът в ухото му. — Тази червеева дупка е гърло в пространството и времето, Парз — район на напрежение, на изключително голямо извиване. Цялото гърло е покрито с екзотична материя. Ние минаваме през вакуум по оста, далеч от нея. Минималната ширина на гърлото е около миля. Скоростта ни е приблизително три мили в секунда…

— Не е достатъчно висока — изпъшка Парз.

Вибрациите струяха по вкопчените пръсти на Парз, нагоре по ръцете му и до самите му вътрешности. Струваше му се, че великански юмрук налага Сплайна.

— Корабът ще издържи ли?

— Така показаха предварителните симулации — снизходително отвърна каксът. — Но на съществото едва ли му е много приятно.

— Вярно. — Вкопчен във въжето на нерва, Парз си представяше разплитащите се около летящия Сплайн векове. — Кажете ми какво намерил Боулдър — попита той през тракащите си зъби. — На дъното на гравитационната яма.

— Пръстен — отговори Каксът. — Тороид. Съставен от непознато кристално вещество. С диаметър хиляда светлинни години. Въртял се с доста значителна част от скоростта на светлината.

Бил с огромна маса. Създавал в пространство-времето такава яма, че в него от стотици милиони светлинни години падали галактики, включително Млечният път, където е и Земята.

— Не мога да повярвам! — възкликна Парз, който още трепереше заедно със Сплайна.

— Това е изкуствено творение. Направено от ксийлите. Боулдър видял как го строяли.

Ксийлски апарати — товарни кораби с форма на чаша, големи колкото луни, и изтребители с криле от нощна тъма, простиращи се на стотици мили, патрулирали около неогледния строеж. С вишневочервените лъчи на звездотрошачи те разбивали падащите, изместени в синьо галактически парчета и трупали слой след слой върху растящия Пръстен.

— Ние смятаме, че ксийлите вече са изразходвали милиарди години за този проект — добави Каксът. — Но нарастването му е експоненциално. Колкото по-масивен става, толкова по-дълбока е гравитационната яма и толкова по-бързо веществото пада към строежа, като захранва процеса.

— Но защо? Какъв е смисълът?

— Стигнахме до извода, че ксийлите се опитват да създадат район с Кър-метрика.

— Какво?