Мъртви за света

Това започваше да ми звучи като припев на песен.

— Сериозно? Нищо ли не помниш? — не можех да се отърва от усещането, че Ерик всеки момент ще се ухили до ушите и ще ми обясни всичко през смях, а после ще ме забърка в някаква история, след която… отново ще се озова в болницата, пребита от бой, въпреки новогодишното ми желание.

— Съвсем сериозно — той пристъпи една крачка към мен и при вида на голите му гърди ме побиха ледени тръпки. Освен това осъзнах (понеже вече не умирах от страх) колко отчаян изглеждаше Ерик. Никога досега не бях виждала такова изражение върху самоувереното му лице и това ме изпълни с необяснима тъга.

— Знаеш, че си вампир, нали?

— Да — изглеждаше изненадан от въпроса ми. — А ти не си.

— Не, аз съм човек и бих искала да съм сигурна, че няма да ме нараниш. Макар че, ако си имал такова намерение, досега да си го направил. Моля те, повярвай ми, дори да не помниш, с теб сме нещо като приятели.

— Няма да те нараня.

Сигурно стотици хора, а може би хиляди, са чували тези думи от него точно преди да ги захапе за гърлото. Успокояваше ме единствено фактът, че вампирите не изпитват нужда да убиват след първата година от приобщаването им. Глътка оттук, глътка оттам — и жаждата им за истинска кръв е утолена. А и в момента просто не можех да си представя, че това безпомощно същество е способно да ме разкъса на парчета с голи ръце.

Веднъж бях казала на Бил, че ако някой ден извънземните решат да завладеят Земята, най-разумно от тяхна страна би било да приемат облика на клепоухи зайчета.

— Хайде да влезем в колата, преди да си замръзнал — предложих аз и веднага ме връхлетя добре познатото дириш-си-белята усещане, просто не можех да постъпя другояче.

— Познавам те, така ли? — колебливо попита той, сякаш се страхуваше да се затвори в една кола със страховито същество като девойка, която е с трийсет сантиметра по-ниска от него, десетки килограми по-лека и няколко века по-млада.

— Да — припряно отвърнах аз. Вече губех търпение. Ядосвах се на себе си, защото продължавах да подозирам, че някой си прави шеги с мен, макар и да нямах представа защо. — Хайде, Ерик. Замръзвам вече, ти също — по принцип вампирите не усещат температурните разлики, но този тук изглеждаше напълно вкочанен. Мъртвите също могат да премръзнат, разбира се. За тях това не е смъртоносно — те могат да преживеят почти всичко, — но го понасят също толкова мъчително, колкото и живите хора. — Мили боже, Ерик! Ти си бос.

Улових го за ръката и той безропотно ми позволи да го отведа до колата. Настаних го на пътническата седалка, казах му да вдигне прозореца и седнах зад волана. В продължение на цяла минута Ерик внимателно изучаваше механизма на затваряне, но в крайна сметка успя да се справи със задачата.

Протегнах се към задната седалка, за да взема стария си шал, който държах там през зимата (за футболни мачове и прочее), и го увих около раменете на моя спътник. Не че той трепереше от студ, все пак беше вампир, но аз просто нямах сили да гледам голата му плът в този студ. После включих парното на пълна мощност — което за старата ми кола не е кой знае какво.

За пръв път ми ставаше студено при вида на голия Ерик. Обикновено — когато ми се е случвало, по една или друга причина, — изпитвах точно обратното.

Чувствах се толкова объркана и зашеметена от случващото се, че реагирах по най-неадекватния начин — избухнах в смях.

Ерик се сепна и ме изгледа с изумление.

— Най-малко теб очаквах да видя тук — казах. — С Бил ли искаше да се видиш? Защото него го няма.

— Бил?

— Вампирът, който живее тук. Бившият ми приятел.

Той поклати глава. Отново започваше да изпада в състояние на абсолютен ужас.

— Не знаеш как си се озовал тук?

Той отново поклати глава.

Положих огромно усилие да образувам някаква мисъл. Но си останах само с усилието. Чувствах се капнала от умора. Мощният прилив на адреналин, обзел ме при вида на тичащата в мрака фигура, започваше да ме напуска. Стигнах до отбивката за моята къща, завих наляво и поех по алеята през тъмната, притихнала гора — по прекрасната ми, прясно асфалтирана алея, благодарение не на кого да е, а именно на Ерик.

И точно поради тази причина сега Ерик седеше до мен в колата, вместо да тича в мрака като гигантски бял заек. Точно защото бе имал благоразумието да ми даде онова, от което съм имала нужда. (Разбира се, той също искаше нещо от мен и месеци наред ме увещаваше да си легна с него. Но все пак се беше погрижил за алеята ми, защото аз имах нужда от това.)

— Пристигнахме — обявих аз, след като паркирах зад къщата и угасих двигателя. Слава богу, предвидливо бях оставила външната лампа включена, когато тръгвах за работа, така че да не ми се налага да се препъвам в тъмното.

— Тук ли живееш? — оглеждаше поляната, насред която стърчеше къщата ми, и видимо се притесняваше да излезе от колата.

— Да — казах аз с едва прикрито раздразнение.

Той ме погледна, но не каза нищо. Бялото около сините му очи светеше в тъмното.