Мъртви за света

— Ами ако тя се е обърнала против мен?

— И така да е, трябва да го разберем. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Запътих се към стария телефон, който висеше на стената в кухнята, встрани от барплота. Под него стоеше висока табуретка. Баба винаги седеше на нея по време на безкрайно дългите си телефонни разговори, които провеждаше с бележник и писалка подръка. Чувствах липсата й ежедневно. Но точно сега в емоционалната ми палитра нямаше място нито за мъка, нито дори за меланхолия. Потърсих в тефтера си номера на „Вамптазия“ — вампирския бар в Шривпорт, който осигуряваше основния доход на Ерик и служеше като централна база за широкомащабните му операции. Честно казано, нямах никакво желание да вниквам подробно в същността и мащабите на вампирските финансови машинации.

Знаех от шривпортски вестник, че във „Вамптазия“ също планираха шумна празнична веселба под надслов „Започни новата година с ухапване“, така че все някой щеше да вдигне телефона.

Докато набирах номера, отворих вратата на хладилника и извадих бутилка кръв за Ерик. Пъхнах я в микровълновата и настроих таймера. Той напрегнато следеше всяко мое движение.

— „Вамптазия“ — обади се мъжки глас с акцент.

— Чоу?

— Да, с какво мога да ви бъда полезен? — в задълженията му влизаше да се държи като секс символ не само зад бара, но и по телефона.

— Обажда се Суки.

— О — въздъхна той с естествения си глас. — Чуй какво, Сук, честита нова година и прочее, обаче тук сме малко заети в момента.

— Да не би да издирвате някого?

Последва дълга неловка пауза.

— Изчакай малко — каза той и отново настъпи тишина.

— Пам — каза Пам. Беше взела слушалката толкова тихо, че подскочих от изненада, когато чух гласа й.

— Слушай, Пам, имаш ли още началник, или не? — не знаех какво количество информация е безопасно да споделям по телефона, но исках да разбера дали тя е виновна за състоянието на Ерик, или все още му е вярна.

— Имам! — твърдо изрече тя. Разбра ме от половин дума. — Намираме се в… имаме известни проблеми.

Помислих малко и реших, че правилно съм разтълкувала недоизказаното. Пам ми съобщаваше, че все още е вярна на Ерик и че екипът на Ерик се намира в някаква кризисна ситуация… може би опасност от нападение?

— Той е тук — казах.

Пам не обичаше излишните приказки.

— Жив ли е?

— Да.

— Повреди?

— Умствени.

Нова пауза. Още по-дълга.

— Представлява ли опасност за теб?

Не че на Пам й пукаше дали Ерик е решил да ме изсмуче до капка. Тя просто искаше да знае дали възнамерявам да предложа убежище на шефа й.

— Мисля, че не, поне засега — отвърнах. — Явно има проблем с паметта.

— Мразя вещиците. Правилно са постъпвали хората, когато са ги завързвали на кол и са ги изгаряли.

Колко забавно, помислих си аз. Пам говореше за същите тези хора, които днес с радост биха забили същия този кол във вампирско сърце. Само че в този късен час изобщо не ми беше до шеги и вече едва потисках прозевките си.

— Ще дойдем утре вечер — обади се най-после тя. — Можеш ли да го задържиш у вас през деня? Ще съмне след по-малко от четири часа. Разполагаш ли с безопасно място?

— Да. Но да дойдете веднага след залез-слънце, чуваш ли? Не искам да се забърквам отново във вашите вампирски глупости! — обикновено не говоря толкова безцеремонно, но, както вече казах, имах доста тежка и дълга нощ.

— Ще дойдем.

Затворихме едновременно. Ерик продължаваше да ме наблюдава с неподвижните си сини очи. Косата му представляваше чорлава бъркотия от сплъстени руси къдрици. Косите ни имат еднакъв цвят, очите ни — също. Но приликите свършват до тук.

Внезапно ми се прииска да донеса гребен и да го среша, но вече нямах сили за нищо.

— Добре, ето каква е работата — казах. — Оставаш тук тази нощ и през деня, а утре вечер Пам и другарите й ще дойдат и ще ти обяснят всичко.

— Повече няма да пускаш никого тук, нали? — попита той.

Забелязах, че е изпил бутилката си и вече не изглежда толкова изтощен. Това ме зарадва.

— Ерик, ще направя всичко, което е по силите ми, за да си в безопасност — стараех се да говоря възможно най-спокойно. Прокарах длан през лицето си; имах чувството, че ще заспя права в кухнята. — Хайде — казах аз и го улових за ръката.

Той взе плетения шал с другата си ръка и ме последва по коридора — белоснежен великан в миниатюрно червено бельо.