Мъртви за света

Това мащабно разкритие се дължеше на японското изобретение „синтетична кръв“, което успешно задоволяваше хранителните потребности на вампирите. След Голямото откровение цялата държавна структура на Съединените щати премина през редица политически и обществени катаклизми, за да се приспособи към внезапната поява на най-новите си жители, които на практика се явяваха живи мъртъвци. Към днешна дата вампирите разполагаха с имидж за пред обществото, както и с официално обяснение за състоянието си — те твърдяха, че страдат от алергия към слънчева светлина и чесън и това предизвиквало сериозни изменения в метаболизма им, — но аз съм добре запозната с другата страна на вампирския свят. Днес моите очи виждат много неща, които останалите хора дори не забелязват. Това направи ли ме щастлива?

Не.

Но трябва да призная, че сега светът ми изглежда много по-интересен. Прекарвам голяма част от времето си в самота — излишно е да се преструвам на Нормо Нормалната — и съм доволна, че вече имам допълнителна храна за размисъл. Но тя, за жалост, върви в комплект със страха и опасността. Наложи ми се да видя очи в очи истинското лице на вампирите, да науча много неща за върколаците и за другите свръхестествени същества. Върколаците и свръхсъществата предпочитат да пазят съществуването си в тайна — засега — и да наблюдават отстрани как се развива процесът на вампирската интеграция с човешкото общество.

Та ето над какво размишлявах, докато мъкнех поднос след поднос с мръсни чаши и зареждах съдомиялната заедно с Так, новия готвач. (Истинското му име е Алфонс Петаки. Ясно защо предпочита да го наричат Так.) Когато приключихме нашата част от чистенето и тази дълга нощ най-после завърши, двете с Арлийн се прегърнахме и си пожелахме щастлива Нова година. Приятелят на Холи я чакаше пред служебния вход в задния двор, така че Холи ни махна за довиждане, навлече палтото си и изтича навън.

— Е, какво очаквате от новата година, момичета? — попита Сам. Кения вече го чакаше, облегната на тезгяха, със спокойно, но бдително изражение на лицето. Кения често обядваше при нас с партньора си Кевин. Двамата представляваха интересна двойка: той беше блед и слаб, а тя — тъмнокожа и пухкава. Сам вече слагаше столовете върху масите, за да може Тери Белфльор, който идваше на работа в ранни зори, да измие пода.

— Добро здраве и истински мъж — драматично изрече Арлийн и запърха с длани над сърцето си. Всички се разсмяхме. Господ често пращаше мъже на Арлийн — четирима от тях вече бивши съпрузи, — но тя все още търсеше господин Идеален. „Чух“ я да мисли, че може би Так е човекът, който й е нужен. Смаях се, дори не подозирах, че е спряла поглед върху нашия нов готвач.

Арлийн веднага забеляза изненадата ми и колебливо попита:

— Мислиш ли, че трябва да се откажа?

— О, не, и дума да не става — мигом отвърнах аз и мислено се нахоках за лошия си самоконтрол. Явно умората си казваше думата. — Сигурна съм, че тази година ще ти донесе късмет, Арлийн — усмихнах се на единствения чернокож полицай от женски пол в Бон Темпс. — А твоето новогодишно желание, Кения? Или може би решение?

— Аз винаги си пожелавам едно и също. Искам мъжете и жените да съжителстват в любов и разбирателство. Това много ще облекчи работата. А решението ми е да почна да вдигам сто и четирийсет от лежанка.

— Бре! — възкликна Арлийн и отиде да прегърне Сам. Боядисаната й червена коса рязко контрастираше с неговите естествени златисточервени къдрици. Бяха горе-долу еднакви на ръст — макар че тя е поне метър и седемдесет и пет, с около пет сантиметра по-висока от мен. — Аз ще отслабна с пет килограма, това е моето обещание — всички се засмяхме. Новогодишните обещания на Арлийн оставаха непроменени вече четири години подред. — А ти Сам? Пожелания, решения, обещания? — попита тя.

— Имам всичко, което ми е нужно — каза той и тялото му веднага се обви в син ореол от искреност. — Решението ми е да не променям нищо. Барът се развива прекрасно, чувствам се удобно в караваната си. Хората тук по нищо не се отличават от жителите на който и да било друг град или щат.

Обърнах се, за да прикрия усмивката си, породена от завоалираното изявление на Сам — хората в Бон Темпс действително не се различаваха по нищо от останалите.

— А ти, Суки? — попита той. Арлийн, Сам и Кения — всички ме гледаха с очакване.

Отново прегърнах Арлийн, правя го често и с удоволствие. Аз съм с десет години по-млада от нея — Арлийн твърди, че е на трийсет и шест, макар че аз не й вярвам особено, — но с нея сме добри приятелки вече четири години, откак Сам купи бара и започнахме работа при него.

— Хайде де, кажи ни — взе да ме увещава Арлийн.

Сам прехвърли ръка през рамото ми. Кения се усмихна, но се оттегли в кухнята, за да поговори с Так.

И тогава съвсем импулсивно, споделих с тях желанието си.