Мъртви за света

— Просто се надявам да не бъда пребита от бой през новата година — умората си правеше шеги с мен и ме принуждаваше да изпадам в нелепи откровения. — Не искам да ходя в болница. Не искам да виждам лекари — не исках да пия вампирска кръв, която гарантираше бързо излекуване, но за сметка на това имаше странични ефекти. — Така че моето решение е да не се забърквам в неприятности — твърдо заявих аз.

Арлийн изглеждаше смаяна, а Сам… хм, за Сам не можех да преценя. Но след като го прегърнах, усетих силата и топлината на тялото му. Сам може да ви се стори хилав, докато не го видите да разтоварва кашони със стока гол до кръста. Изящното му телосложение се съчетава с голяма физическа сила, а естествената му телесна температура е малко по-висока от нормалното. Усетих как целуна косата ми и после всички си пожелахме лека нощ и се запътихме към задния вход. Пикапът на Сам стоеше пред караваната му, разположена под прав ъгъл спрямо задната стена на бара, но той се качи в патрулната кола на Кения, за да отидат до банката. После Кения щеше да го върне обратно и Сам най-после щеше да успее да си почине. Бедничкият ни шеф беше на крак от доста време, рамо до рамо с всички нас.

Двете с Арлийн се запътихме към колите си и аз забелязах, че Так седеше в кабината на стария си пикап. Можех да се обзаложа, че щеше да последва Арлийн у тях.

Последното „Лека нощ!“ отекна в заледената тишина на луизианската нощ и ние се разделихме, за да започнем поредната си нова година.

Свърнах по „Хамингбърд Роуд“ и поех към моята къща, която се намираше на около пет километра югоизточно от бара. Изпитах огромно облекчение от факта, че най-после съм сама, и бавно отслабих мисловната си защита. Фаровете ми осветяваха дънерите на крайпътните борове, които формираха гръбнака на местната дървопреработвателна индустрия.

Нощта беше много студена и много тъмна. По общинските пътища няма улични лампи, естествено. Горски обитатели също не се виждаха, поне засега. И макар че по навик внимателно гледах пред себе си, за да не налетя на някой внезапно пресичащ елен, в общи линии шофирах механично, като на автопилот. В главата ми се мотаеше единствено мисълта за това как ще се прибера, ще измия лицето си, ще нахлузя най-топлата си пижама и ще се пъхна в леглото.

Точно в този момент фаровете на старата ми кола осветиха нещо бяло, което внезапно се появи на пътя.

Гледката рязко ме изтръгна от ленивото ми състояние и аз изхълцах от изненада.

Човек! В три сутринта на първи януари по общинския път тичаше полугол мъж. Тичаше с всички сили, сякаш го грозеше смъртна опасност.

Намалих скоростта и започнах да обмислям план за действие. Бях сама жена, при това без оръжие. Ако някакво ужасно същество преследваше този човек, то можеше да докопа и мен. От друга страна, не можех да зарежа този страдалец просто ей така, без да му предложа помощ. В последния момент забелязах, че човекът е висок, рус и е облечен единствено в сини джинси. Спрях точно до него, оставих двигателя да работи и се наведох да сваля прозореца до пътническата седалка.

— Имате ли нужда от помощ? — извиках.

Той ме погледна уплашено и продължи да тича.

И тогава го познах. Изхвърчах от колата и хукнах след него.

— Ерик! — извиках. — Аз съм!

Той се обърна и изсъска насреща ми. Резците му стърчаха. Заковах на място и протегнах ръце напред в миротворен жест. Разбира се, ако Ерик решеше да атакува, с мен — Суки самарянката — беше свършено.

Но защо Ерик се държеше с мен като с непозната? Та ние с него се знаехме отдавна. В сложната си оплетена вампирска йерархия, която все още се мъчех да проумея, той се явяваше шеф на Бил, тъй като изпълняваше длъжността шериф на Окръг 5. Амбициозен вампир, който освен това изглеждаше великолепно и умееше да се целува така, че да накара кръвта ти да кипне, — макар че тези му достойнства едва ли имаха някакво значение в точно този момент. Сега имах очи само за щръкналите му резци и силните му ръце, готови да ме сграбчат. Ерик се намираше в режим на пълна бойна готовност, но изглеждаше точно толкова уплашен от мен, колкото и аз от него. В крайна сметка не се хвърли в атака, а остана на мястото си.

— Не мърдай, жено — предупреди ме той с дрезгав глас. Звучеше така, сякаш го мъчи тежка ангина.

— Какво правиш тук?

— Коя си ти?

— Ама какво ти става, мътните да те вземат? Много добре знаеш коя съм. Какво правиш тук без кола? — Ерик шофираше лъскав „Корвет“, който му пасваше идеално.

— Познаваш ли ме? Кой съм аз?

Това направо ме довърши. Съдейки по тона му, той изобщо не се шегуваше.

— Разбира се, че те познавам, Ерик — предпазливо изрекох аз. — Освен ако нямаш еднояйчен близнак. Нямаш, нали?

— Не знам — ръцете му се отпуснаха, резците му започнаха да се прибират, гърбът му се изпъна и вече не изглеждаше готов за скок. Усетих леко подобрение в атмосферата на неочакваната ни среща.

— Не знаеш дали имаш брат? — изумено попитах аз.

— Не. Не знам. Ерик ли се казвам?

Просто да го съжалиш.

— Бре! — не успях да измисля нищо по-умно. — Да, подвизаваш се под името Ерик Нортман. Какво правиш тук?

— И това не знам.