Мъртви за света

— Сигурна съм, че знае, но в момента го няма и не може да ми каже. — А и да можеше, едва ли би искал.

— И къде е той? — попита Алсид с измамно спокоен глас.

— В Перу.

Взирах се втренчено в салфетката си, която несъзнателно бях надиплила като ветрило. После вдигнах глава към събеседника си и смело посрещнах недоверчивия му поглед.

— Заминал е? И те е зарязал тук сама?

— Бил няма представа за цялата тази каша — казах аз и мислено се нахоках. Какви ги дрънкаш, Суки? Престани да му търсиш оправдания! — Алсид, не съм виждала Бил, откак се върнах от Джаксън. Ако не броим петминутната среща, на която ми съобщи за заминаването си.

— Но тя ми каза, че с Бил отново сте заедно — каза Алсид. Гласът му звучеше доста странно.

— Кой ти го каза?

— Деби. Кой друг?

Боя се, че реакцията ми не беше особено ласкава.

— И ти повярва на Деби?

— Тя ми каза, че ви видяла заедно в „Мерлот“ и отношенията ви били доста… хм… приятелски.

— И ти й повярва? — надявах се, че ако променя интонацията на изречението, Алсид ще се усмихне и ще ми каже, че се е пошегувал.

Но Алсид ме гледаше глуповато и не мигаше, доколкото е възможно един върколак да гледа глуповато.

— Да, доста тъпо от моя страна — призна той. — Ще й потърся сметка.

— Аха — тези съм ги чувала.

— Значи Бил е в Перу? Сериозно ли?

— Доколкото ми е известно.

— И ти си сама в къщата с Ерик?

— Ерик не знае, че е Ерик.

— Не помни кой е?

— Не. Не помни дори собствения си характер.

— Това е голям плюс! — мрачно отбеляза Алсид.

За разлика от мен, той никога не е приемал Ерик с чувство за хумор. Аз също си имах едно наум за него, но оценявах достойнствата му: предан, забавен и изключително жизнерадостен, доколкото това е възможно за един мъртвец.

— Хайде да тръгваме — още по-мрачно каза Алсид. — Трябва да видим с водача на глутницата.

Платихме кафето и излязохме. Без да се обажда в офиса (какъв е смисъла да си шеф, ако не можеш да се скатаеш от работа, когато решиш?), Алсид ме поведе към колата си и тръгнахме обратно към Шривпорт. Ледената кралица вероятно си мислеше, че сме си взели стая в мотел или сме отишли в апартамента на Алсид, което беше за предпочитане пред това да разбере, че началникът й е върколак.

Докато пътувахме, Алсид ми разказа, че водачът на глутницата е пенсиониран полковник от военната авиация, служил във военновъздушна база „Барксдейл“ в Боужър Сити. Единствената дъщеря на полковник Флъд се омъжила в Шривпорт и полковникът се установил в града, за да е по-близо до внуците си.

— Съпругата му също ли е върколак? — попитах. В такъв случай и дъщеря им би трябвало да е върколак. В живота на върколаците най-трудни са първите няколко месеца. Оттам нататък ги чака дълголетие, ако изключим, разбира се, евентуални нещастни случаи.

— Беше. Почина преди няколко месеца.

Полковник Флъд живееше в скромен квартал с къщи тип бунгало, построени върху сравнително малки парцели земя. Заварихме го да събира борови шишарки в двора си. Заниманието му изглеждаше твърде домашно и миролюбиво за върколак от такъв ранг. Очаквах да го видя облечен във военна униформа, но той, разбира се, носеше най-обикновени работни дрехи. Гъстата му бяла коса бе подстригана съвсем късо, а мустакът му изглеждаше толкова равен, че се замислих дали не си го подкастряше с линийка.

Можех да се обзаложа, че полковникът изгаряше от нетърпение да научи причината за посещението ни, но ни покани да влезем, без да дава израз на емоциите си. Потупа няколко пъти Алсид по рамото, а към мен прояви изключителна любезност.

Къщата имаше същия спретнат вид като мустака на стопанина си. Спокойно би могла да премине санитарна инспекция.

— Желаете ли нещо за пиене? Кафе? Горещ шоколад? Газирана вода? — Полковникът махна към кухнята, сякаш там стоеше прислужник, готов да приеме поръчките ни.

— Не, благодаря — отвърнах аз, преситена от кафето в „Апълби“.

Полковник Флъд настоя да седнем в гостната — нелепо дълга и тясна стая с обособена зона за хранене в единия край. Госпожа Флъд очевидно е харесвала порцеланови птици, и то много. Наоколо имаше цели ята от тях. Зачудих се как ли играеха внуците в тази стая и свих ръце в скута си, за да не съборя нещо.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита полковник Флъд. — Може би ви е нужно разрешение за женитба?

— Не точно днес — усмихна се Алсид. Аз наведох смутено глава, за да прикрия изражението на лицето си. — Моята приятелка Суки разполага с информация, която току-що сподели с мен. Много важна информация — усмивката му угасна. — Би искала да я изслушате.

— А защо ми е да я изслушвам?

С този въпрос той всъщност търсеше доказателства за моята благонадеждност. Искаше да знае с кого си има работа. Но Алсид го прие присърце.

— Не бих я довел тук, ако не ставаше въпрос за нещо важно. Готов съм да дам кръвта си за нея, иначе не бих се осмелил да ви запозная.

Нямах представа как да тълкувам това, но предположих, че Алсид гарантираше за моята почтеност и бе готов да плати с кръвта си, ако се окажех лицемерна. В света на свръхестествените всичко изглеждаше много сложно.