Почувствах как по лицето ми плъзна радостна усмивка и отвърнах на прегръдката му. Така се радвах, че го виждам! Алсид изглеждаше страхотно: висок здравеняк със зелени очи и гъста черна коса, неподвластна на гребен или четка. Двамата с него сме крили труп заедно, а това определено сближава хората.
Той закачливо подръпна плетката ми и ме поведе към кабинета си.
Ледената кралица ни изпроводи със снизходителна усмивка, която се отнасяше по-скоро за Алсид, отколкото за мен. Знаех го със сигурност, защото си мислеше, че не съм достатъчно лъскава и шикозна за един Ерво, и не смяташе, че бащата на Алсид (с когото спеше от две години) би одобрил избора на сина си. Да, поредната излишна порция информация. Очевидно не се грижех много старателно за мисловната си защита. Бил редовно ме караше да се упражнявам, но сега вече нямаше кой да ме подсеща за това и резултатът се усещаше. Но вината не беше изцяло моя — Ледената кралица излъчваше кристално ясен мисловен сигнал.
За разлика от върколака Алсид.
Домакинът ми ме поведе по застлания с килим коридор, по чиито стени висяха неутрални картини — блудкави пейзажи и градински композиции, — избирани вероятно от някой интериорен дизайнер (ако не и от самата Ледена кралица). Влязохме в просторен кабинет, на чиято врата имаше табелка с името му. В обстановката нямаше и помен от пищност и лукс. Един кабинет, който се използваше основно за работа — планини от чертежи и документи, офис оборудване и дори каски. Факс машината жужеше, до нея имаше купчина документи и включен калкулатор.
— Сигурно имаш работа — смутих се внезапно аз. — Изобщо не трябваше да се обаждам.
— Шегуваш ли се? Твоето обаждане е най-приятното събитие за днешния ден! — звучеше толкова искрено, че отново се усмихнах. — Има нещо, което трябва да ти кажа; нещо, което трябваше да ти кажа още когато минах да оставя багажа ти у вас, след като пострада в Джаксън — след като бях пребита от наемни бандити. — Чувствах се толкова зле заради това, което ти се случи, че известно време отлагах идването си в Бон Темпс. Нямах сили да говоря очи в очи с теб.
Божичко! Върнал се е при извратената си бивша годеница, отвратителната Деби Пелт. Прочетох името й в мислите му.
— Да? — казах аз, опитвайки се да запазя спокойствие.
Той улови ръката ми и я притисна между грамадните си длани.
— Дължа ти огромно извинение.
Хм, това ми дойде като гръм от ясно небе.
— Но защо? — изненадано го погледнах аз. Дойдох тук да си излея душата, а стана така, че Алсид ме изпревари и взе да излива неговата.
— Онази нощ, в „Клубът на мъртвите“ — започна той, — когато ти се нуждаеше от моята помощ и защита, аз…
Вече знаех какво щеше да каже. През онази нощ, когато ме наръгаха с кол, Алсид се превърна във върколак, вместо да запази човешки облик и да ме измъкне от бара. Запуших устата му със свободната си длан. Кожата му бе толкова топла. Когато си свикнал да докосваш вампири, хората започват да ти се струват горещи на пипане, а върколаците — още повече, тъй като тяхната телесна температура е с няколко градуса по-висока от човешката.
Пулсът ми се учести и той веднага го усети. Животните имат много изострени сетива и нищо не им убягва.
— Алсид — казах аз, — излишно е да повдигаш тази тема. Ти нямаш вина за случилото се, а и в крайна сметка историята завърши с щастлив край — е, ако не броим факта, че изневярата на Бил ми разби сърцето.
— Благодаря ти. Толкова си мила — каза той след дълга пауза, през която не откъсна очи от мен. — Мисля, че щях да се почувствам много по-добре, ако се беше ядосала — очевидно се чудеше дали съм искрена, или се преструвам. Можех да се обзаложа, че му се искаше да ме целуне, но се страхуваше от реакцията ми.
Е, аз също не знаех каква би била собствената ми реакция, но предпочетох да си остана в неведение.
— Добре, ще бъда откровена. Бясна съм, но се старая да не го показвам — отвърнах аз. Той видимо се успокои, особено след като видя, че му се усмихвам. Май беше време да приключим с усмивките за деня. — Виж какво, трябва да ти кажа нещо, но кабинетът ти те е най-удачното място за подобен разговор — стараех се да звуча равнодушно, за да му дам да разбере, че не съм дошла да го свалям.
Не че не харесвах Алсид — напротив, намирах го за страхотен мъж — но предпочитах да стоя настрана от него, докато той все още бе свързан по някакъв начин с Деби. Доколкото знаех, Деби все още изпитваше чувства към Алсид, въпреки че беше сгодена за друг върколак.
Нямах никакво намерение да се забърквам в чужди проблеми — още по-малко сега, когато сърцето ми все още кървеше от изневярата на Бил.
— Хайде да отидем до „Апълби“. Ще пием кафе и ще си говорим — предложи той. После вдигна слушалката и уведоми Ледената кралица, че излиза. Напуснахме сградата през задния вход.
В два след обед ресторантът беше почти празен. Алсид помоли да ни настанят в сепаре, възможно най-далече от останалите маси. Седнах на пейката от едната страна, очаквайки Алсид да заеме отсрещната, но той се намести до мен.
— Ако ще си споделяме тайни, трябва да сме плътно един до друг — усмихна се той.