Мъртви за света

— Халоу се похвали, че е силна като вампир — изстена момичето. — Виж там… — Белинда посочи някъде зад гърба ми и аз рязко се обърнах, очаквайки някой да ме нападне. Нищо тревожно не се случи, но онова, което видях, ме разтревожи не на шега. Дръжката на платформената количка, с която персоналът разнасяше кашоните с алкохол, бе извита под формата на буквата „U“.

— Господарят Ерик ще я убие, когато се върне… сигурна съм — прошепна Белинда след кратко мълчание. Всяка дума й костваше огромно усилие.

— О, да, разбира се — съгласих се аз. Поколебах се, преди да продължа, но нямах време за губене. — Белинда, трябва да тръгвам. Не искам полицията да ме задържи за разпит. Моля те, не споменавай името ми. Просто кажи, че те е чул случаен минувач, става ли?

— Къде е господаря Ерик? Наистина ли е в неизвестност?

— Нямам представа — излъгах аз. — Трябва да тръгвам.

— Да… тръгвай — изпъшка тя. — Извадихме късмет, че изобщо си направи труда да влезеш.

Наистина трябваше да побързам. Не знаех нищо за случилото се в бара; полицията щеше да ме разпитва часове наред, а аз не разполагах с такова време. Джейсън имаше нужда от мен.

Качих се в колата и потеглих. На излизане от паркинга се разминах с полицейските коли и линейката. Преди да тръгна, старателно избърсах бравата на вратата; нямах време да мисля дали съм докосвала нещо друго, но в крайна сметка това беше нощен клуб и наоколо сигурно гъмжеше от пръстови отпечатъци.

Минута по-късно осъзнах, че шофирам без цел и посока. Отбих в паркинга на най-близката бензиностанция — отново — и се загледах с копнеж в телефонната кабина. Изкушавах се да звънна на Алсид и да го попитам дали знае къде се намира дневното убежище на Пам и Чоу. Ако знаех адреса им, бих могла да отида там и да им оставя някакво съобщение… да ги предупредя за случилото се.

Поех дълбоко въздух няколко пъти и се постарах да насоча мислите си към по-нататъшните си действия. Вероятността вампир да остави на върколак дневните си координати клонеше към нула. Вампирите не раздаваха току-така адресите си на всички желаещи. Освен това Алсид не хранеше особено топли чувства към шривпортските кръвопийци, които го изнудваха заради хазартните дългове на баща му и го караха да им играе по свирката. Не се и съмнявах, че ако му се обадех, този прекрасен мъж веднага щеше да ми се притече на помощ. Никак не ми се искаше да го замесвам в неща, които биха могли да нанесат непредсказуеми последствия върху семейния му бизнес. Но ако тази Халоу действително представляваше тройна заплаха — вещица върколак, пиеща вампирска кръв, — върколаците в Шривпорт трябваше да научат за нея. Това окончателно реши дилемата ми и аз се запътих към телефонната кабина, стиснала в ръка визитната картичка на Алсид Ерво.

Открих го в офиса му, което си беше цяло чудо. Казах му къде съм и той ми даде подробни инструкции как да го открия. Преди това предложи да дойде да ме вземе, но аз не исках да оставям у него впечатлението, че съм пълен идиот.

След това звъннах на Бъд Диърборн, но той ме уведоми, че все още няма новини за Джейсън.

Следвайки инструкциите на Алсид, двайсет минути по-късно се озовах пред геодезична фирма „Ерво и син“, която всъщност се намираше недалече от магистрала I-30, в източния край на Шривпорт, откъдето така или иначе минавах на път за Бон Темпс.

Семейство Ерво притежаваха сградата и в нея нямаше други фирми, освен тяхната. Спрях пред ниската тухлена постройка и веднага забелязах пикапа на Алсид, паркиран на огромния служебен паркинг зад сградата. Този пред главния вход беше доста по-малък. Очевидно Ерво предпочитаха да ходят при клиентите си, вместо да ги приемат в офиса си.

Влязох във фоайето и смутено се огледах. Точно до входа имаше бюро, а срещу него — чакалня. В дъното, зад нисък параван, се виждаха пет-шест работни места, три от които бяха заети. Жената зад бюрото посрещаше клиентите и приемаше телефонните обаждания. Носеше много красив пуловер, ползваше скъпа козметика, а късата й, кестенява коса бе оформена в модерна прическа. Изглеждаше около четирийсетгодишна, което впрочем изобщо не намаляваше нейната привлекателност.

— Тук съм, за да се видя с Алсид — уведомих я аз и се почувствах много неловко.

— За кого да предам? — усмихваше ме се, но в гласа й се долавяха ледени нотки, сякаш не одобряваше появата на млада и не особено модерна госпожица в офиса на Алсид. Бях облечена със старото си синьо палто, плетен пуловер в яркосиньо и жълто и протрити джинси. Тоалетът ми завършваше с маратонки „Рийбок“. Но когато се обличах за излизане, мислех единствено за изчезването на Джейсън, а не за евентуална инспекция от Модна полиция.

— Стакхаус — отвърнах.

— Търси те госпожица Стакхаус — докладва в слушалката Ледената кралица.

— О, чудесно! — зарадва се Алсид, за мое огромно облекчение.

— Ще я приемеш ли? — попита тя, но точно в този момент Алсид отвори вратата зад гърба й и бързо се запъти към мен.

— Суки! — лицето му сияеше. Поколеба се за секунда, сякаш се чудеше дали да се здрависа, или да ме прегърне, и ме прегърна.