Мъртви за света

Никога не съм ходила в този магазин, но всички знатни булки от региона държаха да се знае, че пазаруват оттам. Магазинът сигурно печелеше много добре. Тухлената къща изглеждаше нова — на не повече от двадесет години — и в отлично състояние. Моравата отпред — също.

Когато Алсид почука на задната врата, тя веднага се отвори. На прага стоеше жена със същия изрядно поддържан вид като къщата и двора. Платинената й на цвят коса беше прибрана в спретнат кок на тила; носеше тъмнозелен костюм и ниски кафяви обувки. Жената погледна Алсид, после мен, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос, но не го дочака и отвори стъклената междинна врата.

— Алсид, радвам се да те видя — излъга тя. Жената очевидно се намираше под огромен стрес.

Алсид я погледна многозначително и пое дълбоко въздух.

— В беда сме, Верена.

Щом дъщеря й членуваше в глутницата, самата Верена също беше върколак. Огледах я с любопитство и установих, че изглеждаше точно като някоя от заможните приятелки на баба ми. Верена Роуз Янси беше привлекателна жена в края на шейсетте си години, благословена със собствен дом и добър доход.

Освен това беше очевидно, че Верена и пет пари не дава дали Алсид е в беда, или не.

— Виждал ли си дъщеря ми? — попита тя и тревожно зачака отговора му. — Не може да е предала глутницата.

— Не — отвърна Алсид. — Но водачът на глутницата ни изпрати да я потърсим. Пропуснала е снощното заседание на управата.

— Снощи Адабел ми звънна от магазина. Каза ми, че има непредвидена среща с непознат, който се обадил точно преди края на работното време — жената кършеше ръце, съвсем буквално. — Опасявам се, че се е срещнала с онази вещица.

— Оттогава обаждала ли се е? — попитах аз възможно най-мило.

— Снощи си легнах бясна, заради нея — каза Верена и за първи път ме погледна право в очите. — Помислих, че е решила да прекара нощта с някой от своите приятели. С някоя от своите приятелки — поправи се тя и повдигна вежди, за да схвана намека. Кимнах. — Тя никога не ме предупреждава навреме. Просто казва: Ще се видим, когато се видим. Или: Ще се видим в магазина утре сутрин. Или нещо подобно — по слабото тяло на Верена премина тръпка. — Но тя така и не се прибра вкъщи, а в магазина никой не отговаря.

— Тя трябваше ли да отвори магазина днес? — попита Алсид.

— Не, сряда е нашият почивен ден, но тя винаги го прекарва в магазина. Оправя сметки, вкарва в ред счетоводните книги. Винаги — повтори Верена.

— Двамата с Алсид можем да отидем до магазина — предложих аз възможно най-деликатно. — Да проверим дали не е оставила бележка.

Верена не беше от онези жени, които можеш да потупаш по ръката, затова аз просто затворих остъклената врата, за да й дам да разбере, че предпочитаме да не идва с нас. Разбра ме идеално.

Магазинът за сватбени и официални облекла „Верена Роуз“ се помещаваше в една от еднотипните двуетажни постройки в търговската част на града. Сградата беше реставрирана и поддържана в същия спретнат вид като жилището на семейство янси. Боядисаните в бяло тухли, тъмнозелените кепенци, лъскавите парапети от ковано желязо на стълбището, месинговите орнаменти на вратата — всичко свидетелстваше за елегантност и внимание към детайла. Отдалече си личеше, че асо си невеста от сой, това е магазинът за теб.

Паркингът се намираше отзад. На фасадата имаше великолепна витрина, зад чието стъкло се виждаше манекен без лице, но с лъскава кафява перука. Ръцете грациозно държаха разкошен букет. Ясно виждах дори от пикапа, че булчинската рокля с дълъг бродиран шлейф е абсолютно зашеметяваща.

Паркирахме направо на алеята, излязохме от колата и бавно тръгнахме към входа. Щом наближихме, Алсид изруга. За миг си помислих, че рояк насекоми са нахлули през прозореца на магазина и са накацали по снежнобялата рокля. Но само за миг. После осъзнах, че ситните петънца върху белия брокат не са нищо друго, освен ситни пръски кръв.

За част от секундата ми хрумна безумната мисъл, че манекенът е ранен. Честно казано, дори това не бе ме изненадало след всички невъобразими неща, които ми се случваха напоследък.

— Адабел — изхълца Алсид.

Стояхме в дъното на стълбището и не откъсвахме погледи от витрината. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“, а венецианските щори зад нея бяха спуснати. Опитах се да уловя някакви признаци на живот зад стените на тази къща, но — уви, — не успях. Побиха ме тръпки.

— Смърт — каза Алсид, вдишвайки хладния въздух. Държеше очите си затворени, за по-добра концентрация. — Надушвам смърт. И вътре, и навън.

Стиснах железния парапет с лявата си ръка и изкачих едно стъпало. Огледах се наоколо. Погледът ми самичък се спря върху нещо в цветната леха под витрината; нещо бледо, което ясно се открояваше на фона на тъмнокафявата пръст. Смушках с лакът Алсид и безмълвно посочих нататък със свободната си дясна ръка.

До подкастрените азалии лежеше човешка ръка — съвсем самостоятелна, без да е прикрепена към нищо. Усетих как по тялото на Алсид премина тръпка. Очевидно и той бе осъзнал естеството на находката ни.

— Стой тук — нареди Алсид с дрезгав глас.