Мъртви за света

Във „Вамптазия“ нямаше прозорци и помещението изискваше електрическо осветление двайсет и четири часа в денонощието. Само че в момента не светеше нито една лампа и вътре беше тъмно като в рог. Бледата зимна светлина проникваше през отворената врата и обливаше коридора в призрачно сияние. Отдясно се виждаха вратите към кабинета на Ерик и стаята на счетоводителите, а отляво — просторен склад, в който се намираше и служебната тоалетна. В дъното на коридора имаше солидна врата, която препречваше достъпа на вампирски поклонници към задната част на клуба. За пръв път я виждах отворена. А отвъд нея, като тъмна и тиха пещера, се простираше самият бар. С примряло от страх сърце се чудех дали някой не дебнеше тихомълком от масите и сепаретата.

Затаих дъх и се ослушах. Няколко секунди по-късно се чу дращене, последвано от още едно стенание. Шумът идваше от склада. Вратата ме беше леко открехната и аз пристъпих безшумно към нея. Сърцето ми щеше да изхвръкне през гърлото, докато протягах ръка към ключа за осветлението.

Помещението се обля в ярка светлина и аз присвих очи.

Белинда, единствената полуинтелигентна вампирска поклонничка, която познавах, лежеше на пода в много неестествена поза. Краката й бяха прегънати и усукани по такъв начин, че петите й притискаха бедрата. По тялото й нямаше кръв — или поне не се виждаше. С Белинда всичко изглеждаше наред, ако изключим, разбира се, тази тежка и необратима парализа на краката.

Коленичих до нея, но непрекъснато стрелках поглед във всички посоки. Не забелязах друго присъствие в помещението, макар че не виждах добре ъглите, заради струпаните кашони с алкохол и ковчега, който се използваше като реквизит в някои от вечерните вампирски представления. Вратата на служебната тоалетна беше затворена.

— Белинда — прошепнах. — Белинда, погледни ме.

Очите й изглеждаха червени и подпухнали иззад стъклата на очилата, а бузите й бяха мокри от сълзи.

Тя примигна и се опита да фокусира погледа си върху мен.

— Тук ли са още? — попитах. — Хората, които ти причиниха това.

— Суки — дрезгаво каза тя. Гласът й едва се чуваше и аз се запитах от колко ли време лежеше тук и чакаше някой да й помогне. — О, слава богу! Предай на господаря Ерик, че се опитахме да ги отблъснем — не можеше да излезе от роля, забележете, макар че едва дишаше. Кажи на нашия вожд, че се борихме до смърт. Нещо такова.

— Кого се опитвахте да отблъснете? — нетърпеливо попитах аз.

— Вещиците. Дойдоха снощи, след като затворихме. След като Пам и Чоу си тръгнаха. Бяхме само двете с Джинджър…

— Какво искаха? — направи ми впечатление, че Белинда все още носеше черната си сервитьорска униформа: дълга сатенена пола с цепка, а на шията й се виждаха нарисувани дупчици от ухапване.

— Искаха да разберат къде държим господаря Ерик. Явно са му направили… нещо… и си мислят, че ние го крием някъде — Белинда млъкна и лицето й се сгърчи от болка. — Краката ми — изстена тя. — Ох…

— Но вие не знаете къде е, затова и не сте им казали нищо.

— Никога не бих предала нашия господар.

А аз си мислех, че Белинда има поне малко мозък в главата си.

— Само Джинджър ли беше с теб, Белинда? — попитах аз, но болката я измъчваше толкова силно, че не може да ми отговори. Тялото й отново се напрегна и от гърлото й се изтръгна ново стенание.

Обадих се на 911 от кабинета на Ерик. Стаята изглеждаше в пълен безпорядък, а някаква пъргава вещица беше нарисувала на стената голям червен пентаграм. Ерик много щеше да се зарадва.

Върнах се при Белинда и я уведомих, че линейката е на път.

— Какво се е случило с краката ти? — попитах аз и зачаках отговора й със свито сърце.

— Вещиците направиха някаква магия на задните ми мускули и краката ми се скъсиха наполовина… — И тя отново започна да стене. — Усещането е като при онези гигантски схващания по време на бременност.

Изобщо нямах представа, че Белинда някога е била бременна.

— Къде е Джинджър? — попитах аз, когато болките й поутихнаха.

— Беше в тоалетната.

Джинджър, симпатичната девойка с жълтеникавочервена коса и интелигентност на камък, наистина беше в тоалетната. Не смятах, че са имали намерение да я убиват. По всичко личеше, че и тя бе застигната от същата магия; краката й бяха сгънати по същия странен и болезнен начин дори и в смъртта. Джинджър е стояла права пред мивката и при падането бе ударила главата си в ръба. Момичето лежеше на пода с изцъклен поглед, а по косата й имаше съсирена кръв от раната на слепоочието й.

На Джинджър вече не й трябваше помощ. Дори не я докоснах — толкова очевидна бе смъртта й. Реших да не казвам нищо на Белинда, която и без това страдаше достатъчно. В кратките й моменти на просветление я попитах къде бих могла да намеря Пам и Чоу, за да ги предупредя, но горкото момиче успя да ми каже само онова, което и сама знаех — че вампирите идват в бара след залез-слънце.

Белинда добави, че вещицата, която направила магия на краката й, се казвала Халоу, била висока почти метър и осемдесет, с къса кестенява коса и някакъв черен знак, изрисуван върху лицето.

Как да не я разпознае човек!