Мъртви преди мрак

— Разказът на Бил ли? Да — отвърнах също толкова предпазливо.

— Изпитваш ли нещо към него?

След всички недомлъвки бе решил да подходи директно.

— Да — отговорих.

— Суки, с него нямаш никакво бъдеще. От друга страна, е бил тук толкова време. Предполагам, ще се задържи още няколко века.

— Никога не можеш да си сигурна какво ще се случи с един вампир.

Нямаше какво да отвърна. Но както изтъкнах и пред него, и ние, хората, не знаем какво ни очаква.

Известно време си разменяхме подобни реплики, докато не се изнервих.

— Какво ти става, Сам?

Руменото му лице се изчерви, а сините му очи се впериха в моите.

— Харесвам те, Суки. Като приятел и може би като нещо повече по-нататък…

А така!

— Просто не мога да гледам как поемаш по грешен път.

Погледнах го. Усетих как направих мнителна физиономия — сбръчках вежди, а ъгълчетата на устните ми увиснаха.

— Аха. — Тонът ми напълно съвпадаше с физиономията ми.

— Винаги съм те харесвал.

— Толкова много, че трябваше да чакаш някой друг да прояви интерес, преди да ми го кажеш?

— Така ми се пада.

Изглежда, през ума му минаваха разни мисли, които искаше, но нямаше смелостта да сподели. Каквито и да бяха обаче, в крайна сметка не ги изказа.

— Хайде да тръгваме — предложих.

Очевидно щеше да е трудно да върнем разговора към нормалното. По-добре бе да се прибирам у дома.

Връщането беше забавно. През цялото време видът на Сам подсказваше, че се кани да каже нещо, след което поклащаше глава и оставаше все така безмълвен. Бях толкова изнервена, че ми идеше да го фрасна.

Стигнахме у дома по-късно, отколкото очаквах. Лампата на баба светеше, но останалата част от къщата тъмнееше. Не видях колата й и реших, че сигурно я е спряла отзад, за да разтовари каквото бе върнала в кухнята. Бе оставила лампата на верандата светната за мен.

Сам мина от моята страна, отвори ми вратата на пикапа и пристъпих да изляза, но в тъмнината пропуснах стъпалото и за малко да се строполя на земята, ако не ме бе хванал. Първо ме сграбчи здраво, за да ме удържи, а после ме прегърна и ме целуна.

Помислих, че ще е само лека целувчица за лека нощ, но устните му не се отделиха от моите. Беше повече от приятно, но внезапно вътрешното ми чувство се обади: „Това е шефът ти!“.

Отдалечих си внимателно. Той веднага усети, че се отдръпвам, и нежно спусна ръцете си надолу, хващайки дланите ми. Отидохме до вратата, без да обелваме и дума.

— Прекарах много приятно — казах внимателно. Не ми се искаше да събудя баба и не желаех да звуча възторжено.

— Аз също. Ще повторим ли някой път?

— Ще видим — отвърнах. Наистина не знаех какви са чувствата ми към него.

Изчаках да чуя, че обръща колата, и чак тогава угасих лампата на верандата и влязох вкъщи. Докато вървях, разкопчавах блузата си, уморена и готова да си лягам.

Нещо обаче не беше наред. Спрях насред всекидневната и се огледах. Всичко изглеждаше нормално. Да. Всяко нещо си беше на мястото. Но имаше нещо в миризмата. Беше мирис на метал — остър и солен. Мирис на кръв.

Идваше оттук, от първия етаж, където се намирах. А не от горе, където стаите за гости бяха в изящно уединение.

— Бабо! — повиках. Издразних се от треперещия си глас.

Наредих си да вървя и да отида до стаята й. Беше празна. Започнах да обикалям из цялата къща и да светвам лампите навсякъде.

Стаята ми изглеждаше точно така, както я оставих. В банята нямаше никого. В мокрото помещение също. Светнах и последната лампа. Кухнята беше…

Разпищях се. Размахвах безпомощно ръце из въздуха, тресейки се все по-силно при всеки писък. Чух шум зад себе си, но не бях в състояние да му обърна внимание. Тогава нечии огромни ръце ме сграбчиха и ме отместиха и едно едро тяло застана между мен и това, което видях на кухненския под. Не можах да разпозная Бил, но той ме повдигна и ме премести във всекидневната, където вече не виждах нищо.

— Суки — каза рязко. — Млъкни! Това не е на добре. Ако се бе отнесъл внимателно към мен, щях да продължа да пищя.

— Извинявай — отвърнах, все още не на себе си. — Държа се като онова момче.

Той ме погледна неразбиращо.

— Момчето от разказа ти — допълних изненадано.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Разбира се.

— Трябва да наберем номера.

— Чакай! Ти как се озова тук?

— Баба ти ме закара у дома, но аз настоях първо да дойдем до тук, за да й помогна да разтовари багажа от колата.

— В такъв случай защо си още тук?

— Чаках те.

— Видя ли кой я уби?

— Не, прибрах се през гробищата, за да се преоблека.

Беше с дънки и тениска, на която пишеше „Признателен покойник“, при което неочаквано избухнах в кикот.

— Ама че смешка! — възкликнах и продължих да се смея още по-силно.

И точно толкова внезапно започнах да плача, вдигнах телефона и набрах 911.

Анди Белфльор дойде след пет минути.

ДЖЕЙСЪН ПРИСТИГНА ВЕДНАГА СЛЕД КАТО СЕ СВЪРЗАХ с него. Търсих го на четири или пет различни места, докато най-после го открих в „При Мерлот“. Тери Белфльор заместваше Сам на бара тази вечер и след като предаде на Джейсън да дойде незабавно у дома, го попитах дали може да се обади на шефа и да му предаде, че имам проблеми и няма да мога да работя няколко дни.