Мъртви преди мрак

Докато хапвахме сандвичи и плодова салата, се опитвах да реша какво да облека. Баба се вълнуваше за предстоящата среща, за изказването на Бил и за представянето му на приятелките й. А заради истинската ми среща — с човешко същество, просто не беше на Земята от щастие, по-скоро витаеше някъде около Венера.

— След това ще отидем някъде, — допълних — така че сигурно ще се прибера около час след края на срещата.

В Бон Темпс нямаше кой знае колко места, където да се отиде на кафе. А и те не бяха точно заведения, в които е добре човек да се застоява.

— Добре, съкровище, когато се прибереш.

Баба бе вече облечена, така че след вечеря й помогнах да подреди сладките на подносите, да налее кафето в голямата кана, която си бе купила специално за подобни случаи. Тя бе спряла колата си при задната врата, което ни спести доста обикаляне. По-доволна от това не можеше и да бъде. През цялото време, докато качвахме нещата в колата, се суетеше и говореше. Това беше нейната нощ.

Съблякох работните си дрехи и набързо се пъхнах под душа. Докато се сапунисвах, се опитвах да измисля какво да облека. Нищо в черно и бяло, това беше повече от сигурно, до гуша ми беше дошло от тази комбинация заради униформата в бара. Обръснах си отново краката. Нямах време да измия и да изсуша косата си, но го бях правила предния ден. Отворих широко гардероба и се вторачих. Сам беше виждал бялата рокля на цветя. Памучният пуловер не беше подходящ за приятелките на баба. В крайна сметка извадих панталон в цвят каки и копринена блуза с къс ръкав с бронзов оттенък. Имах кафяви кожени сандали и подобен колан, така че щеше да изглежда добре. Сложих си верижка на шията и големи златни обеци и бях готова. Сам звънна на вратата като по часовник.

Когато отворих, възникна неловка ситуация.

— Повече от добре дошъл си да заповядаш, но мисля, че имаме време само…

— Бих желал да вляза за по-дълго, но се опасявам, че имаме време само…

И двамата се разсмяхме.

Заключих вратата и я проверих, а той побърза да отвори вратата на пикала си. Зарадвах се, че бях с панталон. Не си се представях да се опитвам да се покатеря във високата каросерия с някоя от късите си полички.

— Нужда от помощ? — попита той с надежда.

— Не е необходимо — отвърнах, опитвайки се да се усмихна.

Не си казахме нищо по пътя. Сградата на общината се намираше в старата част на Бон Темпс, тази, която е съществувала още преди войната. Стилът й бе предвоенен, но тук всъщност е имало друга сграда, разрушена по време на войната, макар че никой май нямаше информация какво точно се е случило.

Членовете на Потомците бяха безкрайно различни — някои бяха много възрастни и крехки, други — не чак толкова и съвсем жизнени. Имаше и неколцина на средна възраст. Не и млади обаче. Заради което баба често се жалваше, придружавайки думите си с безброй недвусмислени погледи към мен.

Господин Стерлинг Норис, дългогодишен приятел на баба и кмет на Бон Темпс, бе домакинът тази вечер и стоеше на вратата, ръкувайки се и провеждайки кратък разговор с всеки новодошъл.

— Госпожице Суки, с всеки изминал ден изглеждаш все по-добре — рече той. — Сам, не сме те виждали тук от доста време! Суки, вярно ли е, че този вампир е твой приятел?

— Да, господине.

— Можеш ли със сигурност да заявиш, че сме в безопасност?

— Да, убедена съм. Той е много приятна… личност. — Човек? Същество? Ако харесваш съществуващите мъртъвци, той е доста добър вариант.

— Щом казваш — отвърна колебливо господин Норис. — По мое време подобни неща имаше само в приказките.

— О, господин Норис, нима и настоящето не е вашето време! — отвърнах с учтивата усмивка, която се очакваше от мен, а той се разсмя и ни покани да влезем, както се очакваше пък от него.

Сам ме хвана за ръка и ме насочи към предпоследната редица метални столове. Когато заехме местата си, помахах на баба. Беше тъкмо време за началото на срещата и в стаята имаше може би около четиридесет души, което си беше сериозно число като за Бон Темпс. Но Бил още го нямаше.

Тогава на подиума излезе президентът на Потомците — едра и здрава жена на име Максин Фортънбери.

— Добър вечер! Добър вечер! — гръмна гласът й. — Нашият почетен гост току-що се обади да ни съобщи, че има проблем с колата си и ще закъснее с няколко минути. Така че докато го чакаме, нека да започнем с нашето бизнес събрание.

Групата се настани по местата и ние трябваше да изтърпим скучните им истории. Сам седеше до мен със скръстени пред гърдите ръце, кръстосал десния си крак върху левия. Бях особено внимателна да държа съзнанието си заключено за мислите му и да не свалям усмивката от лицето си. Въздъхнах, когато той се приведе леко към мен и прошепна:

— Отпусни се!

— Аз съм отпусната — отвърнах шепнешком.

— Не мисля, че знаеш как.

Учудено вдигнах вежди. Явно щяхме да си поговорим с господин Мерлот след събирането.