Мъртви преди мрак

Точно в този момент Бил пристигна и за миг настана пълна тишина, понеже на онези, които не го бяха виждали, им отне известно време да свикнат с присъствието му. Ако човек никога не е бил в компанията на вампир, определено има нужда от време, за да свикне. Особено на светлината на флуоресцентните лампи Бил изглеждаше доста по-нечовешки, отколкото на слабото осветление в „При Мерлот“ или пък също толкова оскъдната светлина в дома му. Нямаше как да мине за обикновен човек. Бледата му кожа се открояваше, а дълбоките му като езера очи изглеждаха по-тъмни и по-студени. Беше облечен с лек костюм в ненатрапчиво синьо. Можех да се обзаложа, че баба го е посъветвала за това. Изглеждаше превъзходно — силно извити вежди, очертанието на издадения му нос, изсечените като с длето устни, белите ръце и дългите пръсти с перфектно оформен маникюр. Обсъждаше нещо с председателката, която бе абсолютно очарована от сдържаната му усмивка.

Нямах идея дали въздейства с обаянието си върху цялата стая, или тези хора просто проявяват жив интерес, но цялата група притихна в очакване.

И тогава Бил ме видя. Мога да се обзаложа, че окото му потрепна. Поклони ми се едва забележимо, кимнах му в отговор, но не намерих сили да му се усмихна. Независимо от присъствието на толкова хора, все едно се намирах на ръба на дълбокия му свят от мълчание.

Госпожа Фортънбери го представи, но не си спомням какво точно каза или пък как заобиколи факта, че е същество от друг вид.

След това той започна да говори. С известна изненада забелязах, че има записки. Седейки до мен, Сам се приведе напред, вторачен в лицето му.

— … нямахме одеяла и почти никаква храна — разказваше спокойно Бил. — Мнозина дезертираха.

Думите му не се понравиха особено на потомците, но неколцина поклатиха утвърдително глави, явно разказът му отговаряше на фактите, които сами са открили при проучванията си.

Много възрастен мъж от първата редица вдигна ръка.

— Господине, случайно да познавахте моя прадядо Толивър Хъмфрис?

— Да — отвърна Бил след кратка пауза. Изражението му бе непроницаемо — беше ми приятел. — Само за миг, но в гласа му се долови такава печал, че трябваше да затворя очи.

— Какъв беше като човек? — развълнувано попита старецът.

— Беше безразсъдно смел, което доведе и до смъртта му — отвърна Бил с тъжна усмивка.

— Как точно загина? Вие бяхте ли там?

— Да, бях там — рече Бил изтощено. — Видях как вражески снайпер го простреля в гората на около тридесет километра оттук. Не беше достатъчно бърз, защото беше изтощен от глад. Като всички нас. Една студена сутрин, към десет часа, Толивър видя, че улучиха едно момче от нашия отряд, докато лежеше без почти никакво прикритие насред полето. Не беше мъртъв, а тежко ранен. Но имаше сили да вика. Това и направи, продължи цяла сутрин, викаше ни да му помогнем. Знаеше, че ще умре, ако никой не му се притече на помощ.

В стаята бе настъпила гробна тишина, карфица да изтървеш, щеше да се чуе.

— Крещеше и стенеше. За малко да го застрелям, само и само да млъкне, защото бях наясно, че всеки опит за спасяването му си е живо самоубийство. Но не можах да го направя. Дадох си сметка, че това вече нямаше да е война, а убийство. По-късно обаче ми се искаше да го бях застрелял, защото Толивър бе по-податлив от мен към молбите му. След като го слушахме почти два часа, той ми каза, че ще се опита да го спаси. Исках да го спра, но Толивър заяви, че Бог желае неговата намеса. Докато се спотайвахме в гората, той се бе молил. И макар че се опитах да му обясня, че Господ не би искал от него да пропилее живота си безразсъдно, а съпругата и децата му се молят да се върне у дома невредим, той ме помоли да отвличам вниманието на врага, докато се опитва да спаси момчето. Втурна се през полето, сякаш е пролетен ден и той е добре отпочинал, и успя да стигне до ранения, но точно тогава се чу изстрел и Толивър падна мъртъв. Малко след това момчето започна отново да вика за помощ.

— Какво стана с него? — попита колкото се може по-тихо госпожа Фортънбери.

— Оцеля — отвърна Бил, от тона му направо ме побиха тръпки. — Изкара деня и вечерта успяхме да го приберем.

Хората, за които Бил говореше, сякаш отново оживяха. А възрастният мъж от първия ред се бе сдобил с безценен спомен за своя праотец, който говореше толкова много за личността му.

Не мисля, че който и да било от присъстващите тази вечер бе подготвен за силата на въздействието на разказ за Гражданската война от очевидец. Всички бяха онемели, като омагьосани.

Когато Бил отговори и на последния въпрос, последваха бурни ръкопляскания, или поне толкова бурни, колкото можеха да са от четиридесет души. Дори Сам, който не беше кой знае какъв фен на Бил, плесна няколко пъти.

Накрая всеки, освен двама ни със Сам, искаше да размени по някоя дума с Бил. И докато гостът бе заобиколен от Потомците, ние се измъкнахме и се качихме в пикапа му.

Отидохме в „Кроудад Динър“ — долнопробна кръчма, само дето имат доста добра храна. Аз не бях гладна, но той си поръча лимонов пай с кафето.

— Беше интересно — рече предпазливо.